— Това беше моята мисия, нали? — каза тя. — Сега отворете проклетата врата! Бързо!
Осъзнавайки, че горещината става нетърпима и разполага може би с минута, преди огънят да ги погълне, Томаш се обърна към вратата и отвори капачето на клавиатурата, където трябваше да въведе паролата. След това се загледа в стиховете, изписани на стъклото на кръглия прозорец в средата на вратата.
— Аркан каза, че кодовата дума, която отключва вратата, е свързана с тези стихове, които служат за мото на фондацията — прошепна той, говорейки по-скоро на себе си, отколкото на италианката. — Наредил е да напишат стиховете върху стъклото, за да не забрави паролата. Когато въведе кода при влизането ни тук, клавишите издадоха звук, което ми позволи да преброя буквите. Бяха шест. — Погледна към Валентина. — Коя шестбуквена дума има връзка с това стихотворение?
Изпълнените с ужас очи на италианката бяха втренчени в пламъците, бушуващи на два метра от тях, и тя дори не чу гласа на Томаш. Или го беше чула, но не го беше разбрала.
— Побързайте!
— Goethe — каза португалецът, отговаряйки на въпроса си. — Гьоте е автор на стихотворението и името му се състои от шест букви.
Набра думата на клавиатурата. G-O-E-T-H-E.
След това зачака вратата да се отвори.
— Бързо! — извика Валентина, изпаднала в паника. — Отворете вратата! За бога, отворете вратата!
Нищо не се случи.
Вратата не помръдна. Опита отново, но резултатът бе същият. Отчаянието завладя Томаш. Трябваше да се примири с реалността. Явно се бе излъгал. Паролата не беше Goethe.
Зноят бе станал нетърпим и Валентина се разплака.
Историкът беше сигурен, че ако разполага с още десет минути, ще успее да разгадае кода. Но не и в тези условия. Ситуацията беше безнадеждна. Оставаха още няколко секунди. Огънят вече поглъщаше тялото на Гросман и всеки момент щеше да достигне до тях.
— Отворете вратата!
Мисли, Томаш!
Коя шестбуквена дума има връзка със стихотворението? Историкът затвори очи и направи нечовешко усилие да се концентрира. Да се върнем в началото, разсъждаваше той, запазвайки спокойствие. Каква е темата?
— По всички тези хълмове цари мир — издекламира тихо той. — Във върховете на дърветата едва ли ще усетиш и лек полъх. Птичките в гората са притихнали. Почакай тихо. Мирът ще дойде скоро.
Мир.
Това ли е паролата? Сърцето на Томаш подскочи. Peace! Беше Peace! Само това можеше да е! Преброи буквите наум. Едно-две-три-четири-пет.
Пет.
— По дяволите!
Пет букви! Една буква по-малко! Една шибана буква по-малко! Поклати глава. Не беше peace.
Валентина беше обляна в сълзи. На лицето й бе изписано отчаянието на човек, който знае, че е обречен. Пламъците почти ги докосваха, кожата им пареше.
— Отворете! — примоли се тя, хълцайки, с молитвено вдигнати ръце. — Per favore, отворете! Dio mio!
Щом не беше peace, коя дума можеше да е? Томаш отново се концентрира. Фондация „Аркан“ беше израелска организация със седалище в Йерусалим и изследователски център в Назарет. Какъв език би трябвало да използва? Английски? Не, разбира се, че не. Иврит! Сърцето на Томаш отново подскочи. Как е мир на иврит?
Беше последният му опит. Историкът нетърпеливо се надвеси над клавиатурата и с трепереща ръка трескаво въведе шестбуквената дума.
S-H-A-L-O-M.
Бип.
Вратата се отвори.
Епилог
Слънчевите лъчи проникваха през прозореца като прозрачна завеса от светлина, когато жената в бяла престилка влезе в стаята и хвърли една служебна усмивка на пациента. На гърдите й, до стетоскопа, имаше ламинирано картонче, на което върху тъмносин фон пишеше Лесли Кошет, Д. М.
— Добро утро! — поздрави жизнерадостно тя. — Как се чувства нашият герой тази сутрин?
Отговорът на Томаш бе тъжно мърморене.
— Имал съм и по-добри дни…
Израелската лекарка се усмихна.
— Искате ли още едно обезболяващо, или вече се чувствате способен да понесете болката?
Пациентът направи гримаса.
— Още едно ще ми дойде добре наистина. Ще ми дадете ли?
Лесли направи гримаса.