— Но това е нелепо… — каза си той в опит да се успокои. — Трябва само да намеря изхода, това е.
В мрака всичко беше невероятно трудно. Придвижи се внимателно и сви зад ъгъла. В същия миг забеляза един силует, обкръжен от мъждив ореол от светлина, и си даде сметка, че не беше сам в коридора.
— Кой е там? — уплашено попита той.
Дочу нечие дишане.
— Аз съм.
— Кой си ти?
Александър се опита да различи чертите на човека, който се приближаваше към него в тъмнината, но не успя. Трябваше му светлина. В този момент се чувстваше ужасяващо уязвим.
— Аз.
Силуетът изникна пред Александър, който загуби ума и дума. Чу се щракване и коридорът се изпълни със светлина. Пред него стоеше момче с рошава коса и сини очи, обкръжени от тъмни кръгове.
Служителят на библиотеката.
— А! — възкликна облекчено Александър. — Къде изчезнахте, по дяволите?
Момчето вдигна ръка и показа мобилния си телефон.
— Говорих с гаджето си — отвърна той. — Излязох от залата, за да не ви преча.
Служителят погледна към дъното на коридора.
— Свършихте ли си работата?
— Да, разбира се. Изключих компютъра и всичко друго. Много съм изморен. — Той отвори уста и се прозя, сякаш да подсили ефекта на думите си. — Как се излиза от тук?
Младежът посочи към другия край на коридора.
— Оттук, минавате покрай галериите и слизате по стълбите. По-нататък вече знаете, нали?
Александър се сбогува и тръгна в указаната посока. Мина покрай една галерия и хвърли съзерцателен поглед към съкровищата, които се намираха в нея — старинните ръкописи. Тук бяха оригиналите на ръкописа, чието компютърно копие беше проучвал, но имаше и други ценни документи като част от ръкописите от Мъртво море, прекрасни илюстрирани копия на Корана и стари будистки и индуистки текстове. Беше ги наблюдавал хиляди пъти, но винаги когато минаваше покрай тази галерия, усещаше особено вълнение. Как е възможно толкова редки документи да попаднат в частна колекция?
В следващата галерия бяха изложени други богатства, като китайски плочки от жад37, японски инро38, красиви монголски картини и великолепни персийски миниатюри. Неща, които радваха окото, но според Александър не бяха толкова ценни и интересни, колкото находките, пазени в галерията на ръкописите.
Той слезе по стълбите и се озова в модерното фоайе. Стъпките му събудиха дремещия нощен пазач, който излезе иззад плота на рецепцията и отиде да отключи вратата.
— Лека нощ, сър! — сбогува се почтително той.
Александър отвърна на пожеланието и се гмурна в студения въздух на улицата. Беше изморен, но доволен от свършената работа. Разследването напредваше бързо. Трябваше му само още един ден проучвания в библиотеката, за да изпълни задачата, която го бе довела в Дъблин. Той вървеше към хотела, но беше изключително въодушевен и мотивиран и знаеше, че няма да издържи дълго далеч от ръкописите, които го омагьосваха. След като се събуди и закуси, щеше незабавно да се върне в Chester Beatty Library. Трябваше само да…
В този миг почувства нечие присъствие зад гърба си.
X
Codex Vaticanus внезапно отново се превърна в център на вниманието в Sala Consultazioni Manoscritti. Инспектор Валентина Феро впери поглед в него, сякаш старият ръкопис беше виновен за онова, което току-що бе чула.
— Не съществуват оригинали на текстовете от Новия завет?
Томаш направи неопределен жест с ръка във въздуха:
— Никой никога не ги е виждал. Фу! — духна той, сякаш издухваше прашинки. — И ги няма!… С времето изчезнали.
— Така ли? — учуди се Валентина, посочвайки към кодекса пред нея. — И имаме само това… това копие?
— Не — каза лаконично историкът.
Валентина смръщи вежди.
— Нямаме копие?
— Не.
Италианката постави ръка върху Codex Vaticanus.
— А това какво е? Плод на въображението?
— Почти — отвърна Томаш и по лицето му се изписа бегла усмивка. — Вижте, не притежаваме оригинали на Новия завет, нито негови копия. Всъщност не притежаваме копие на копието, нито дори копие на копието на копието. — Той постави ръка върху ръкописа до себе си. — Първото достигнало до нас евангелие е това на Марко, написано през 70-те години на I век. Codex Vaticanus е един от най-старите запазени ръкописи с текстове от Новия завет, но датира едва от средата на IV век. С други думи, този кодекс е с триста години по-стар от оригинала на Евангелие от Марко, което го прави n-тото копие на копието на оригиналите, написани от авторите на познатите днес канонични текстове.
37
Общо наименование за два отделни камъка със сходни характеристики — жадеит и нефрит. — Б.пр.
38
Малка кутия за предмети, носена на кръста посредством връв, пришита на дрехата. Произходът й най-вероятно е китайски, но през XVI в. става част от традиционния мъжки японски костюм. Кутийката най-често се използвала за съхранение на печати, лекарства или тютюн. — Б.пр.