Патрисия изключително внимателно обърна страницата, сякаш се страхуваше да не повреди пергамента, въпреки че той беше защитен от прозрачното покритие, и незабавно се потопи в текста. Прочете първата глава от Послание до евреите; онова, което търсеше, беше в самото начало. Погледът й шареше по редовете, устните й шепнеха фразите на гръцки, сякаш произнасяше молитва, докато най-сетне намери думата, която търсеше.
— А, ето я! — възкликна тя.
Phanerón.10
Беше изумително. Патрисия вече бе чувала за този термин, но едно беше да разговаря за това в кафенето на факултета и съвсем различно — да го види със собствените си очи в самата Ватиканска библиотека, изписан от калиграф през IV век, горе-долу по времето, когато Константин приема християнството и когато се провежда Първият Никейски събор, на който окончателно са поставени основите на христологическата теология. Беше изпаднала в екстаз. Усещането беше неповторимо. Само като си помислеше, че…
Отново чу шум.
Патрисия подскочи от уплаха и се върна в настоящето. Насочи вниманието си към Sala Inventario Munoscritti, вдясно от нея, откъдето отново долиташе шумът.
— Има ли някой? — попита Патрисия с треперещ глас.
Отговор не последва. Залата изглеждаше пуста, макар че не можеше да бъде напълно сигурна, при всички тези сенки в полумрака. Дали шумът не идваше от Sala Leonina? От мястото, където се намираше, тя не можеше да види големия салон на библиотеката, затова нямаше как да разбере. През нощта от това място я побиваха тръпки.
— Signore!11 — извика тя на своя италиански с испански акцент, търсейки чиновника, който префектът беше повикал, за да й помага. — Per favore, signore!12
Цареше пълна тишина. Патрисия се подвоуми дали да остане на стола и да продължи работата си по ръкописа в мрачната атмосфера на това потискащо място, но истината бе, че внезапният шум и тежката тишина, която я обгръщаше, я напрягаха. Къде, по дяволите, се беше запилял чиновникът? Кой причини шума, който беше чула? Ако това бе той, защо не отговаряше?
— Signore!
Отново нямаше отговор. Обзета от необяснимо безпокойство, Патрисия внезапно се изправи, сякаш очакваше рязкото движение да прогони собствения й страх. Трябваше да разбере какво става. „За последен път се затварям сама в библиотека посред нощ“, каза си тя. В тъмнината предметите изглеждаха зловещи и страшни. Защо сега нейният Маноло не беше тук?!
Направи няколко крачки и пристъпи прага, решена да разкрие мистерията около изчезването на чиновника. Влезе в потъналата в мрак Sala Inventario Manoscritti и забеляза нещо бяло на пода пред краката си. Погледна надолу. Беше просто един бял лист хартия. Заинтригувана, Патрисия приклекна, наведе се и без да го вдига от пода, се взря в него.
„Какво, по дяволите, е това?“ — запита се тя. В същия миг видя как един силует се отдели от сенките и се насочи към нея. Сърцето й подскочи от уплаха и тя понечи да извика, но една огромна ръка притисна устата й и от нея излезе само приглушен, дрезгав стон. Опита се да избяга, но непознатият беше едър и силен и не й позволи да помръдне. Тя обърна глава, за да се опита да види нападателя. Не успя да различи чертите му, но замаяният й поглед съзря нещо да блести във въздуха. В следващия миг осъзна, че е нож.
Нямаше време да осмисли случващото се, защото усети пронизваща болка, която разкъсваше врата й и внезапно я остави без дъх. Опита се да извика, но не успя. В отчаяно усилие тя сграбчи острието, за да го изтръгне от гърлото си, но някой го държеше здраво, а силите започваха да напускат тялото й. Топла струя потече по гърдите й и в предсмъртна агония тя осъзна, че това беше собствената й кръв.
Това беше последната й мисъл. Изведнъж пред погледа й се разля светлина, която веднага бе изместена от мрак, сякаш някакъв ключ я угаси завинаги.
I
Четката отстрани пръстта, която в продължение на векове бе покривала камъка, прониквайки и в най-тесните процепи. Когато облакът от кафеникав прах се разсея, Томаш Нороня приближи очи до камъка като човек, страдащ от късогледство, и огледа работата си.
По дяволите!
Имаше още пръст. Той въздъхна дълбоко, избърса челото си с опакото на ръката и се приготви за още няколко движения с четката. Тази работа не му се нравеше много, но се примири; знаеше, че в живота невинаги правим онова, което ни се харесва. Все пак, преди да започне отново, той се възнагради с минута почивка. Вдигна поглед да се полюбува на пълната луна, чиято светлина обгръщаше в сребърен ореол величествената Траянова колона. Определено предпочиташе да работи нощем; през деня трафикът в центъра на Рим предизвикваше хаос. Шумът от клаксоните и страшният грохот на каменотрошачките бяха просто кошмарни.