Историкът наклони глава и й хвърли престорено учуден поглед.
— Още ли не сте се досетили? — попита той. — Нашият приятел бележи с убийства пътя към разбирането на лъжите в Новия завет.
Италианката завъртя очи, стараейки се да сдържи раздразнението си.
— Madonna! Ама и вие с тези… неприятни думи. За какъв тип… ами, проблеми творим? Още грешки?
Томаш замислено въртеше химикалката между пръстите си.
— Не са точно грешки — каза той бавно, сякаш продължаваше да мисли по проблема.
— Знаете ли, за да успея да ви обясня дълбокия смисъл на въпроса, породен от тази загадка, трябва да ви разкажа нещо, което ще ви шокира.
Ако Валентина имаше предпазен колан, в този момент щеше да го сложи. Като се съди по онова, което бе чула дотук, новото откритие едва ли щеше да й допадне.
— Кажете.
Ученият погали с ръка корицата на своя екземпляр от Библията.
— Не съществуват текстове от автори, които лично са познавали Исус.
Италианката се ококори.
— Така ли? И таз добра! А Евангелията от Марко, Лука, Матея и Йоан? Не са ли били свидетели на събитията?
Томаш разтри основата на носа си и сведе поглед, сякаш се чувстваше виновен, че трябва да развенчае още един мит.
— Драга моя — започна историкът, — независимо от това, което се твърди в Библията, Марко, Лука, Матей и Йоан не са автори на евангелията. — Направи пауза. — И по-голямата част от текстовете, който срещаме в Новия завет, са псевдоепиграфи.
— Псевдо… какво?
— Псевдоепиграфи — повтори ученият. — Претенциозно название, измислено, за да не се наричат нещата с истинските им имена. Наричаме псевдоепиграфи по-голямата част от текстовете в Библията и по този начин избягваме употребата на една по-неприятна дума.
— Каква дума?
Томаш погледна Валентина в очите и се опита думите му да прозвучат възможно най-обективно.
— Фалшификати.
XVIII
Центърът на града разкриваше хаотична красота с внушителни скални тепета, които се извисяваха надменно над зелената плетеница на града, разпрострян в низината. Величествените серпентини на реката опасваха централната градска част откъм север, но онова, което непрестанно притегляше погледа, бяха тепетата — подобни на замъци, издигнати сред низината, грандиозни и изящни същевременно, те приличаха на фантастични скъпоценни камъни, инкрустирани в короната на града.
Сикариус свали стъклото на прозореца и заговори един минувач.
— Къде е Старият град?
Мъжът, старец с дълга бяла брада и превито от годините тяло, посочи към централното тепе.
— Там — отвърна той. — На хълма.
Сикариус проследи с поглед посоката, научавайки онова, което GPS-ът не можеше да му каже: мястото, където отиваше, беше на високо. Опита се да изкачи хълма, но наклонът на улицата беше прекалено стръмен, а и имаше забранителен знак за коли. Новодошлият се принуди да завие обратно и паркира колата в подножието на хълма.
Продължи пеш, с полюшващото се черно кожено куфарче в ръка. Сикариус беше в добра форма, изкачи стръмната и тясна улица без проблем и навлезе в Стария град. Сградите имаха интересно архитектурно решение: първият етаж беше издаден над партерния и се крепеше върху дървени греди. Обогатяването на типичната балканска архитектура с елементи от османската култура бе дало забележителен резултат.
Гостът се изгуби в лабиринта от улички на Стария град; трябваше да попита за адреса, който си беше записал на листче, и затова се отправи към една вестникарска будка.
— Балабановата къща?
Момичето в будката му показа една къща на ъгъла, близо до тясна улица, която се спускаше стръмно надолу.
— Онази там.
Сикариус незабавно се насочи към къщата и проучи фасадата, боядисана в бяло и бордо, цялата в прозорци, с изнесен навън еркерен етаж. Архитектурните линии бяха традиционни и много приличаха на останалите постройки в Стария град. Обмисли възможността да влезе вътре през някой прозорец и дори през вратата, но забеляза, че в Стария град бе прекалено тихо и спокойно, затова реши да изчака на улицата.
Погледна часовника си. Стрелките показваха дванадесет и четвърт. Новодошлият си избра едно голямо дърво до Балабановата къща и седна в сянката до ствола му. Отвори черното кожено куфарче и както винаги изключително внимателно извади сиката. Върхът й проблесна с кристален блясък и това изпълни с възторг Сикариус; сякаш господ току-що му беше дал знак.