Валентина се намръщи.
— Ако нямате нищо против, въпросите ще задавам аз — сухо каза тя и впери дебнещ поглед на котка в събеседника си, за да проследи реакцията му на следващите си думи. — Познавате ли професор Патрисия Ескалона?
— Патрисия? — изненада се Томаш. — Да, разбира се, моя колежка от университета в Сантяго де Компостела. Много симпатично момиче. Тя е от Галисия. Знаете ли, че галисийците и португалците са братски народи? — Внезапно разтревожен, той погледна италианката. — Защо? Какво става? Защо ме питате за Патрисия? Случило ли се е нещо?
Инспектор Феро внимателно изучаваше лицето му с присвити очи, сякаш се опитваше да прецени дали поведението и думите му бяха искрени. Замълча за момент, докато обмисляше следващия си ход и преценяваше доколко е удачно да играе с открити карти.
Накрая се реши.
— Професор Ескалона е мъртва.
Думите шокираха Томаш. Той отвори широко очи и отстъпи назад. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне.
— Патрисия? Мъртва? — За миг остана с отворена уста, опитвайки се да осмисли чутото. — Но… Но… Какво говорите? Как… Как е… Какво се е случило?
— Била е убита.
Нов шок.
— Какво?
— Тази нощ.
— Но… но…
— Тук, във Ватикана.
Шокиран от новината, Томаш се олюля към масата с плана на Ватикана и рухна в едно голямо кресло.
— Патрисия? Убита? Тук? — Той с мъка произнасяше думите и клатеше глава, сякаш те бяха лишени от смисъл и той не можеше да ги разбере. — Но… Но кой… Защо? Какво се е случило?
Италианката бавно се приближи към него и сложи ръка на рамото му в знак на съчувствие.
— Тук съм, за да разбера. Вие също.
— Аз?
Валентина се прокашля, докато обмисляше как да пристъпи към въпроса.
— В разследването на всяко убийство има един човек, чиято роля е решаваща за изясняването на случая. Това е последният човек, с когото жертвата се е срещала или разговаряла.
Томаш се чувстваше толкова смазан, че едва успя да реагира на думите й.
— Да.
— Прегледахме списъка с повиквания в мобилния телефон на професор Ескалона от последните два часа преди смъртта й — добави Валентина, като внимателно подбираше думите си. — Можете ли да се досетите кой е бил последният номер, на който е позвънила?
Как е възможно Патрисия да е била убита? Томаш не спираше да си задава този въпрос. Толкова трудно му беше да го възприеме, че почти не слушаше събеседничката си.
— Кой?
— Вашият.
III
Студеният въздух в Дъблин обгърна самотния пътник, който слезе от току-що кацналия малък луксозен самолет „Чесна Сайтейшън X“. Вече минаваше два сутринта и летището се канеше да затвори за няколко часа. Това беше последният полет за деня, следващият беше в шест сутринта.
Пътникът носеше само ръчен багаж — делово куфарче от черна кожа, което дори не бе минало проверка, тъй като двумоторният реактивен самолет беше нает специално за него и беше излетял от малко летище. Мъжът последва указателните табели за изхода и недоволно промърмори, когато го накараха да мине през митницата. Самолетът му не беше напускал въздушното пространство на Европейския съюз и той не виждаше необходимост да показва документите си. Но тревогата му се оказа напразна, защото ирландският митничар само хвърли сънен поглед към паспорта на новодошлия.
— Откъде идвате? — попита той, движен по-скоро от любопитство, отколкото от служебни съображения.
— От Рим.
Ирландецът, който със сигурност беше съвестен католик, тъжно въздъхна, сякаш пътуването до Рим беше в списъка с пътешествията на мечтите му. Вероятно завиждаше на пътника, който току-що бе кацнал, но това не му попречи да се усмихне, след като му направи знак да продължи.
Когато стъпи в салона на терминала, пътникът включи мобилния си телефон. Кратка мелодия оповести, че апаратът отново работи. Мъжът въведе пинкода и телефонът веднага започна да търси мрежа. Това отне около две минути, през които той изтегли пари от банкомат. Телефонът се свърза с ирландския оператор, който му изпрати няколко съобщения, за да го приветства в страната и да го информира за цените на роуминга.
Новодошлият не им обърна внимание, набра по памет международния номер и зачака. Две позвънявания бяха достатъчни.