Засега Ранджит компенсираше с ресурсите на университетската библиотека, но дори и книгите там си имаха край. Когато и те се изчерпеха, последният му източник на информация щяха да бъдат специализираните периодични издания по теория на числата, сред тях „Журнал по теория на числата“, издаван от държавния университет в Охайо, САЩ, или „Jurnal de Theorie des Numbers de Bordeaux“, като последното най-после би вкарало в употреба малкото френски, който беше успял да научи. Само че университетската библиотека не беше абонирана за нито едно от тези списания, следователно Ранджит нямаше как да се добере до тях. Е, д-р Дабаре би могъл да му помогне — като му позволи да използва личната му парола като член на факултета. Но той не пожела да го направи.
Краят на учебната година наближаваше и Ранджит имаше спешна нужда от приятел, с когото да сподели разочарованията си. Но такъв нямаше.
Сякаш не стигаше, че Гамини заминава за Лондон, на девет хиляди километра от Ранджит, ами и през последните няколко седмици преди отпътуването му беше зает с други неща. Семейните задължения на Гамини се оказаха по-важни от тяхното приятелство. Първо беше уикенд в Канди, Великия град, старата столица на острова. Клон от семейството на Гамини беше останал там, в стария фамилен дом, дори след като Великият изкусител, както наричаха кипящата нова столица Коломбо, започнал да привлича интелектуалците, влиятелните бизнесмени и всички амбициозни шаранчета към новото средище на властта. После още един уикенд в Ратнапура, където някакъв братовчед ръководел семейните интереси в богатите каменни кариери; и още един в семейните плантации за канела, управлявани със строга ръка от бабата на Гамини. А дори когато беше в града, Гамини трябваше да ходи на гости тук и там, все на места и при хора, където не би могъл да заведе Ранджит.
В същото време Ранджит нямаше нищо за правене… освен да ходи на скучните занятия по безинтересни предмети, за които не му пукаше изобщо. А после се появиха по-непосредствени тревоги.
Случи се в края на час по социология, която му беше противна от самото начало. Преподавателят, когото Ранджит харесваше по-малко и от дисциплината му, се казваше д-р Мендис. Ранджит тъкмо си тръгваше, когато Мендис застана на прага, стиснал тефтера с черна подвързия, в който вписваше оценките.
— Тъкмо преглеждах оценките от миналата седмица — каза той на Ранджит. — Твоите са незадоволителни.
Това не беше изненада за младежа.
— Съжалявам, сър — промърмори разсеяно той, зареял поглед след колегите си, които вече напускаха стаята. — Ще се постарая повече — добави, готов да ги настигне.
Но д-р Мендис не беше приключил с него.
— Ако си спомняш — каза той, — в началото на семестъра обясних как се изчислява крайната ви оценка. В нея влизат изпитът в средата на семестъра, тестовете, които ви давам от време на време, присъствието в час и участието в дискусиите, както и крайният изпит, в съотношение двайсет и пет процента, двайсет процента, двайсет и пет процента и трийсет процента. Редно е да те информирам, че макар да си се справил сравнително добре на средносрочния изпит, представянето ти в час и резултатите от тестовете са толкова под приемливия стандарт, че ще трябва да изкараш минимум осемдесет процента на крайния изпит, за да получиш тройка за курса. Откровено казано, смятам, че това не ти е по силите. — Плъзна поглед по оценките в тефтера си, после кимна и го затвори. — Затова ти предлагам да заявиш в администрацията, че ще повториш курса, за да не се явяваш на изпит сега. — Вдигна ръка сякаш да предотврати възраженията на Ранджит, каквито той изобщо не смяташе да повдига. — Давам си сметка, разбира се, че това може да ти създаде проблеми в бъдеще. Но все пак е по-добре, отколкото да те скъсам, нали?
Така беше, призна с неохота Ранджит — но не на глас, защото не искаше да направи кефа на д-р Мендис. Когато най-после се измъкна от стаята, колегите му се бяха изнесли нанякъде и в коридора беше останало само едно бюргерско момиче, симпатично и няколко години по-голямо от него. Ранджит знаеше, че са заедно в курса по социология, но нищо повече — просто поредната подробност от обзавеждането на учебната зала. Не беше имал много вземане-даване с бюргери през живота си — с това име се обозначаваше малката част от населението на Шри Ланка, произхождащо от старите европейски колонизатори. Още по-малко си беше имал вземане-даване с женската му половина.
Тази конкретна бюргерка говореше по мобилния си телефон, но когато Ранджит я наближи, затвори апаратчето.
— Господин Субраманиан? — заговори го тя.