— Здравейте, скъпи мои — поздрави ги той с неестествения тембър на прикрепения към ларинкса му микрофон. — Благодаря ви, че дойдохте. Трябва да взема решение, Ранджит, а не знам как да постъпя. Ако баща ти беше жив, щях да питам него за съвет, но него го няма, затова се обръщам към теб. Да им позволя ли да ме складират в машина?
Мира затаи дъх.
— Ада е идвала при теб, нали? — попита тя.
Старият монах не можеше да кимне с глава, но успя да наведе леко брадичка.
— Д-р Лаброй беше тук, да — потвърди той. — По моя покана. Медицината изчерпа възможностите си да ми помогне. Болките ми са силни, а без машинариите не бих могъл да дишам. По новините съобщиха, че д-р Лаброй предлага и друга алтернатива. Тя каза, че може да направи за мен онова, на което я научили онези хора от космоса. Било възможно да напусна тялото си и да продължа да живея като компютърна програма. И повече нямало да ме боли. — Помълча за миг, за да е събере сили да продължи. — Но и това си има цена — каза той. — Пътят към спасението чрез добри дела, нашата карма йога, вече няма да е достъпен за мен, струва ми се, но пък жнана йога и бхакти йога — пътят на знанието и пътят на отдаването — още ще бъдат отворени. Само че знаеш ли как ми звучи всичко това на мен?
Ранджит поклати глава.
— Звучи ми като нирвана — прошепна старият монах. — Душата ми ще се освободи от цикъла на вечността.
Ранджит се изкашля.
— Но нали към това се стремят всички? Така казваше татко. Ти не го ли искаш?
— О, искам го, от цялото си сърце! Но не е ли измама? Брахма не можеш го преметна!
Той се отпусна на възглавницата, впил старите си очи в Мира и Ранджит.
Ранджит се намръщи. Мира сложи ръка върху костеливата китка на Сураш и рече успокоително:
— Скъпи Сураш, ние знаем, че ти никога не би направил това или онова, воден от низки мотиви. Достатъчно ще е да постъпиш така, както смяташ за редно. И няма да сбъркаш.
С това разговорът им приключи.
Когато излязоха на слънце, Ранджит си пое дълбоко дъх.
— Не знаех, че Ада е напреднала толкова. Дотам, че да експериментира със запис на човешко същество.
— И аз нямах представа — отвърна Мира. — Когато се чухме за последно, каза, че се готвели да запишат бяла мишка.
Ранджит примижа.
— И ако Сураш греши, ще се прероди точно в това — в бяла мишка.
— Е — каза прагматично Мира, — ако изобщо ще се преражда, сигурна съм, че ще е в нещо хубаво.
Помълча за миг, после се усмихна.
— Хайде да видим докъде са стигнали с нашата къща.
Бащината къща на Ранджит вече променяше облика си според архитектурните и дизайнерски виждания на Мира — една голяма спалня на мястото на две по-малки, три бани (и една допълнителна тоалетна на първия етаж) вместо една. Само че още нищо не беше готово, а от прескачането на купчини плочки, тръби и строителни материали Мира и Ранджит ожадняха. Накрая тя предложи:
— Какво ще кажеш да поплуваме малко?
Идеята беше страхотна и Ранджит я прие без колебание. След двайсет минути вече бяха по бански и на колелата, на път към най-близкия сал при скалата Свами.
Дъното тук пропадаше на дълбочина от стотина и повече метра близо до брега, затова си взеха и водолазната екипировка. Тя включваше последен модел бутилки от въглеродни влакна, които издържаха на налягане от хиляда атмосфери. Не смятаха да слизат толкова надълбоко, но пък дъното беше като денонощно отворена галерия на местните конфликти. Именно тук преди близо четири столетия, когато Тринко бил под властта на португалските завоеватели, първоначалният храм бил разрушен в пристъп на религиозна ярост. (Фактът, че някои от собствените й предци са били сред вандалите, не намаляваше интереса на Мира.) Морското дъно около скалата все още беше обсипано с релефни колони от стария храм.
След като се гмурнаха, Мира и Ранджит поспряха да разгледат един особено красив портик. Ранджит посочи дългата пукнатина, разсичаща едно от лотосовите изображения, и размаха наужким пръст на жена си. В същия миг светлината над тях помръкна внезапно.
Ранджит погледна нагоре през кристалночистата вода и видя гигантски силует да минава над тях.
— Това е китова акула! — извика той по аквафона толкова силно, че гласът му се изкриви и прозвуча като гъгнещите звуци на болния Сураш. — Хайде да идем и да се запознаем с нея!
Мира се ухили и кимна. Двамата с Ранджит и преди бяха срещали тези напълно безобидни същества, които се хранеха с планктон във водите около Тринкомалее. Дълги по десетина метра, те бяха като огромни кораби, съпровождани от своята свита ремори — шейсетинасантиметрови рибки с модифицирана в смукало гръбна перка — някои полепнали към тях, други плуващи около огромната уста на китовата акула с надеждата да докопат остатъци от обяда й.