Надрасканата бележка едва ли би предизвикала толкова вълнение, ако не съдържаше вълшебната думичка „доказателство“.
За математиците доказателството е най-силното лекарство. Нуждата от доказателство — тоест от логическа демонстрация, че дадено твърдение винаги и по необходимост е вярно — различава математиците от повечето други учени. Физиците например са му намерили цаката. Ако един физик насочи сноп от високоскоростни протони към алуминиева цел, повтори експеримента десет или сто пъти, и всеки път получава еднаква смес от изходни частици, то той е в правото си да приеме, че ако друг физик направи същия експеримент някъде другаде, и той ще получи същия краен резултат.
На математика подобни волности не са позволени. Неговите теореми не са статистически по своето естество. Затова трябва да бъдат окончателни. Никой математик не може да обяви, че дадено математическо твърдение е вярно, докато не построи безупречно и неоспоримо доказателство, което да показва, че твърдението е вярно във всички случаи — или да покаже, че обратното би довело до очевидно и абсурдно противоречие.
И така започнало истинското търсене. Математиците насочили усилията си към новата загадка — какво представлява доказателството, което Ферма уж бил намерил. Много от най-големите математици — Ойлер, Голдбах, Дирихле, Софи Жермен — си блъскали главите над тази недостижима загадка. Както и стотици по-малко известни техни колеги. От време на време някой скачал на крака с победоносен вик и заявявал гордо, че е открил отговора. Подобни „доказателства“ изниквали със стотици — само за период от четири години в началото на двадесети век имало хиляда такива.
Но всички те бивали оборени от други математици, които откривали в тях фундаментални грешки от фактическо или логическо естество. И така, докато математиците не започнали да подозират, че великият Ферма е сгрешил и че доказателство на твърдението му никога няма да бъде намерено.
Но в това си заключение те не били изцяло прави.
Истинско и окончателно доказателство на теоремата на Ферма се появило в края на двадесети век. Това се случило в периода 1993–1995, когато един британски математик на име Андрю Уайлс, който работел в университета „Принстън“ в Съединените американски щати, публикувал окончателно, пълно, безупречно и неоспоримо доказателство на триста и петдесет годишната загадка на Ферма.
Само че никой не останал доволен докрай.
Първо, доказателството на Уайлс било изключително дълго — сто и петдесет страници дребен шрифт. Още по-лошо, части от него изисквали висша степен на математически познания, за да бъдат разбрани и следователно да бъдат оценени като безгрешни. Само компютърна програма можела да извърши окончателната проверка. И най-лошото — доказателството на Уайлс нямало как да е доказателството на Ферма, защото се облягало на други доказателства и методи, които не били познати по времето на Ферма. Затова много от големите имена в математиката отказали да приемат доказателството на Уайлс…
Включително, както научаваме от тези страници, и един великолепен, пък макар и измислен математик. Математик, чийто дом е далеч от дома на Ферма и в географско, и във времево отношение, а именно математикът на име Ранджит Субраманиан, за когото се разказваше в тази книга.
Четвърти послеслов
И сър Артър Ч. Кларк, и Фредерик Пол са печелили множество награди за своята работа. И двамата са обявени за Велики майстори на научната фантастика от SFWA, официалната организация на Писателите фантасти, и двамата са писали много книги в съавторство с други писатели през годините. Но не бяха работили заедно по роман — досега.