— Бая силна трябва да е била светлината — каза някой, струва ми, се Брайън.
— Толкова силна, че вече са я видели от поне дузина близки звезди — обади се Артър.
— Стига да има кой да я види — подхвърли някой друг, май че бях аз.
Всички се съгласихме, че не е изключено някой да е гледал… или поне ни беше приятно да си мислим така.
Колкото до салонните математически трикове, за които споменах…
Не мисля, че сега му е времето да ви ги обяснявам, но обещавам, че до края на книгата някой ще ви ги обясни.
Този някой най-вероятно ще бъде един умен млад мъж на име Ранджит Субраманиан, с когото ще се запознаете след няколко страници.
В края на краищата, тази книга разказва неговата история.
Фредерик Пол
Трети предговор
През пролетта на 1946-а на един девствен (дотогава) атол в Южния Пасифик на име Бикини американските военноморски сили събрали флотилия от деветдесетина съда. Сред тях имало бойни кораби, круизъри, разрушители, подводници и различни помощни съдове, пристигнали от различни места. Някои били пленени немски и японски кораби, бойна плячка от наскоро приключилата Втора световна война; повечето били пострадали от войната и технологично остарели американски съдове.
Тази флотилия не се готвела за морска битка и не била тръгнала за никъде. Атолът Бикини бил последната й спирка. Корабите пристигнали тук с единствената цел да бъдат поразени с две атомни бомби. Едната щяла да дойде от въздуха, другата — изпод морската повърхност. Това начинание трябвало да даде представа на адмиралите как би пострадала тяхната флота при една бъдеща ядрена война.
Разбира се, атолът Бикини не бил краят на опитите с ядрени оръжия. Бил едва началото. През следващите десетина-петнайсет години американците взривявали бомба след бомба в атмосферата и усърдно документирали нанесените щети, както и всеки друг показател, който можел да се извлече от опитите. Същото направили Съветите, малко по-късно и британците, след тях французите и китайците. Общо, първите пет ядрени сили (които съвсем не случайно били и петте постоянни членки на Съвета за сигурност към ООН) взривили повече от хиляда и петстотин ядрени оръжия в земната атмосфера. Правили го на места като Маршалските острови в Тихия океан, в Алжир и Френска Полинезия, в пустинните райони на Австралия, в Семипалатинск в Казахстан и Новая Земля в Арктическия океан, в тресавищата на Лоп Нор в Китай и на много други места по целия свят.
Нямало голямо значение къде се провеждали опитите. Всеки от тях генерирал ярка светлина — „по-ярка от хиляда слънца“, както го описва физикът Ханс Тиринг, — светлина, която навлизала в космоса като полусфера от фотони и се разширявала със скорост от триста хиляди километра в секунда.
По онова време фотоните от нищожната радарна светлинка, която младият Артър Кларк насочил към луната, се били отдалечили на огромно разстояние от мястото в галактиката, където се намирала Земята в момента на излъчването им.
Колко далеч са отишли? Ами, минали били трийсетина години от неуспешния експеримент на Кларк. Светлината — както и радиовълните, и електронното лъчение от всякакъв вид — се движи със скорост от 186000 мили (приблизително 300 000 километра) в секунда, тоест със скоростта на светлината. Следователно за всяка календарна година фотоните са се отдалечавали с по една светлинна година и вече са били преминали през системите на няколкостотин звезди. Много от тези звезди имат планети. На няколко от тези планети има условия за живот. Малка част от този живот е интелигентен.
Човешките същества така и не разбраха в коя звездна система първи са забелязали случващото се на Земята. Дали от Грумбридж 1618? От Алфа Кентавър Б? (Или от А може би?) Или от Лаланде 21185, от Епсилон Еридан, навярно дори от Тау Сети?
Хората така и не разбраха и толкова по-добре. Иначе само щяха да се тревожат.
Към която и звездна система да са принадлежали, астрономите сред въпросните интелигентни същества (те не се наричали „астрономи“; терминът за професията им бил нещо като „инвентаризатори на вънкашности“) се заинтригували не на шега от онзи пръв слаб импулс. Той ги притеснил.