Основният въпрос, който в момента занимаваше колективното съзнание на едно-точка-петиците, докато те чакаха с трепет неизбежните заповеди на своите господари големите галактици, беше колко още ще продължи оцеляването им.
Вярно, едно-точка-петиците още не бяха получили заповед за потегляне. Но знаеха, че и това ще стане. Вече бяха засекли тревожните излъчвания от Земята, донесени от последователните фотонни вълни. Знаеха и кога точно вълните ще достигнат големите галактици.
И най-вече знаеха как ще реагират големите галактици. А мисълта какво би означавала за тях въпросната реакция ги караше да треперят в телесните си брони.
Едно-точка-петиците можеха да се надяват само на едно. Че ще са в състояние да изпълнят прилежно заповедите на големите галактици и че когато задачата им приключи, ще има достатъчно оцелели сред тях, за да се запази видът им.
2.
Университетът
Първите няколко месеца от университетските занятия тази година се оказаха истински празник за Ранджит Субраманиан. Не заради занятията, разбира се. Те бяха пълна скука. Затова пък отнемаха само няколко часа дневно, след което Ранджит и Гамини Бандара разполагаха с останалото време от деня и нощта, разполагаха с цял един вълнуващ град, който да изследват, и един с друг, изследвайки го. Обиколиха го от край до край — от сиропиталището за слонове „Пинеуала“ и зоологическата градина „Дехиуала“ до клуба за крикет и десетина не толкова почтени места. Разбира се, Гамини беше живял в Коломбо през по-голямата част от живота си и отдавна беше изследвал всички тези места и много други. Но да запознае Ранджит с тях беше истинска тръпка. Момчетата дори успяха да разгледат няколко музея и да отидат на едно-две театрални представления, без да се охарчат, защото родителите на Гамини имаха членство или сезонен абонамент за всичко интересно в Коломбо. Или поне за всичко почтено в Коломбо; по-непочтените забележителности на града момчетата откриха за своя сметка. А барове, кръчмета и казина имаше много — градски колорит, благодарение на който Коломбо се славеше като Лас Вегас на Индийския океан. Момчетата опитаха и от тях, естествено, макар хазартът да не им беше по сърце, а нямаха нужда от много алкохол, за да поддържат настроението си. Доброто настроение беше естествено състояние за тях.
Обикновено се срещаха за обяд в студентската менза след края на сутрешните занятия. За жалост ходеха на различни лекции и упражнения — нещо в голяма степен неизбежно, предвид интереса на Гамини към правото и публичната администрация, вдъхновен от баща му.
Когато нямаха време да отидат до града, се отдаваха на друго забавление — обикаляха с проучвателна цел студентското градче и сградите на университета. Бързо откриха лесен за отваряне служебен вход към коктейлното фоайе на медицинския факултет. Целта беше обещаваща заради неизменните подноси със закуски и безкрайния запас от безалкохолни напитки. За жалост това изобилие беше недостъпно за момчетата — сега, а и за в бъдеще, изглежда, — защото фоайето почти винаги беше пълно с членове на факултета. При друг подобен набег Гамини откри вентилационните отвори към момичешката съблекалня във физкултурния салон на педагогическия факултет — и пак той се възползваше максимално от тях, което до голяма степен озадачаваше Ранджит. А в един недовършен и очевидно изоставен строеж до сградата „Куинс Роуд“ двамата откриха истинско съкровище. Според надписа на ръждясалата табелка недостроената сграда е трябвало да приютява катедрата по местно право — проект, замислен в някой от периодите, когато правителството предлагаше маслинови клонки не само на тамилите, а и на мюсюлманите, християните и евреите.
Сградата беше почти завършена, кабинетите на преподавателите бяха готови, макар и необзаведени, а в учебните зали довършителните работи изобщо не бяха започвали. Библиотеката беше в далеч по-прилично състояние. Имаше си книги дори. Според Гамини, който беше учил арабски още от дете по настояване на баща си, библиотечният набор от сунитска литература включвал основно автори като Ханафи, Малики и Ханбали, а шиитските произведения били представени предимно от Джаафари. А в малка ниша между двете отделения от библиотечни рафтове имаше два мълчаливи, но напълно редовни компютърни терминала.
Цялата тази пустееща сграда просто чакаше момчетата да се възползват от нея. И те го направиха. За нула време откриха скромно обзаведена приемна — бюрото за справки беше от шперплат, а наредените покрай стената столове бяха сгъваеми, като онези, които можеш да видиш в погребалните зали. Но това далеч не беше най-интересното им откритие. На бюрото от шперплат намериха американско списание, от онези, които се занимават с живота на холивудските звезди, до него имаше завиращ електрически чайник и увита с фолио пластмасова чинийка с нечий обяд.