Последната тръба бе прозвучала.
Р. Е. Ман (наричан от всички, които го познаваха, просто Р. Е.) се отправи към работните помещения на фабриката „Биликан Битсис“ и се загледа мрачно във високия мъж (мършав, с все още елегантен вид, макар и доста увяхнал, ако се имат предвид спретнатите му посивели мустачки), приведен усърдно пад купчина листа върху бюрото си.
Р. Е. погледна ръчния си часовник, който все още показваше седем часа и една минута, спрял някога точно на този час и на тази минута. Това беше източното време, разбира се, а по Гринуич — дванайсет часа и една минута. Тъмнокафявите му очи, които се взираха втренчено над изострените скули, уловиха погледа на другия мъж.
За миг високият мъж го изгледа с невиждащ поглед. После каза:
— Мога ли да направя нещо за вас?
— Хорацио Дж. Биликан, предполагам? Собственикът на тази сграда?
— Да.
— Аз съм Р. Е. Ман и не можах да не се спра почтително, щом най-накрая намерих един човек да работи. Не знаете ли какъв ден е днес?
— Днес ли?
— Днес е Денят на Възкресението.
— О, това ли било? Зная. Чух звука от тръбата. Можеше да пробуди и мъртвите… Много добре звучеше, не мислите ли? — захихика той, след това продължи: — Той ме събуди в седем сутринта. Веднага сръгах жена ми. Тя го проспа, разбира се. Винаги й казвах, че ще го проспи. „Това е последната тръба, скъпа“ — казах й. Хортензия, така се казва жена ми, каза: „Добре“ и продължи да спи. Аз се изкъпах, избръснах се, облякох се и дойдох на работа.
— Но защо?
— А защо не?
— Никой от вашите работници не е дошъл.
— Не, бедничките. Те за пръв път ще имат почивка. Трябваше да го предположите. В края на краищата не всеки ден е краят на света. Честно, така си е. Така имам възможност да подредя личната си кореспонденция, без никой да ми пречи. Телефонът не е звънял и един път.
Той се изправи и се приближи до прозореца:
— Това е голям напредък. Вече няма заслепяващо слънце и снегове, има приятна светлина и приятна топлина. Много добре се подредиха нещата… Но сега, ако нямате нищо против, аз съм твърде зает, така че, ако ме извините…
Но един мощен, дрезгав глас го прекъсна с едно:
— Почакайте за миг, Хорацио — някакъв джентълмен, на вид забележителен като самия Биликан, с груби и остри черти на лицето като неговите, последва големия си стърчащ нос в офиса и застана в стойка, изпълнена с достойнство, което се нарушаваше леко от факта, че самият той беше съвсем гол. — Мога ли да ви запитам защо сте затворили „Биликан Битсис“?
Биликан щеше да припадне:
— Господи! — възкликна той — Това е татко. Откъде идваш?
— От гробището — изрева Биликан старши. — Откъде другаде? Те излизат от земята там с дузини. Всеки един е гол. Жените също.
Биликан се прокашля, за да прочисти гърлото си:
— Ще ти намеря някакви дрехи, татко. Ще ти ги донеса от къщи.
— Няма значение това. Първо бизнесът. Първо бизнесът.
Р. Е. се окопити:
— Всички ли излизат от гробовете си в едно и също време, сър?
Той се загледа с любопитство в Биликан старши, докато му задаваше въпроса си. Видът на възрастния мъж беше вид на човек в доста напреднала възраст. Бузите му бяха обрасли, но пращяха от здраве. Възрастта му, реши самият Р. Е., беше точно такава, каквато е била в мига на неговата смърт, а фигурата му изглеждаше видимо в разцвета си.
— Не, сър — каза Биликан старши, — не всички. Онези от по-новите гробове, излизат първи. Потърсби умря пет години преди мене и излезе около пет минути след мене. Като го видях, реших да тръгна. Писнало ми беше от него… И това ми напомни нещо — той положи юмрука си на бюрото, а това беше един доста солиден юмрук. — Нямаше таксита, нямаше автобуси. Телефоните не работеха. Аз трябваше да вървя пеша. Трябваше да извървя двайсет мили.
— В този вид? — запита го синът му и отпадналият му глас беше изпълнен с ужас.
Биликан старши огледа голата си кожа с небрежно одобрение:
— Топло е. Почти всеки друг е гол… Всъщност, сине мой, аз не съм дошъл тук, за да си говорим празни приказки. Защо фабриката е затворена?
— Тя не е затворена. Това е един особен случай…
— Особен случай — да имат да вземат. Позвъни в главната квартира и им кажи, че Денят на Възкресението не фигурира в договора. Всеки работник ще бъде осъден за всяка минута, в която не е бил на работното си място.
Мършавото лице на Биликан придоби упорит израз, когато той се втренчи в лицето на баща си: