— Няма да го направя. Не забравяй, че ти вече не ръководиш този завод. Аз го ръководя.
— О, ти го ръководиш? Но с какво право?
— По твое желание.
— Добре. Сега аз съм тук и променям желанието си.
— Не можеш, татко. Ти си мъртъв. Ти може и да не изглеждаш мъртъв, но аз имам свидетели. Имам медицинския акт. Имам квитанциите от погребалното бюро. Мога да взема свидетелски показания от онези, които придружаваха ковчега ти…
Биликан старши се вгледа в сина си, след това седна, постави ръката си на облегалката на стола, кръстоса краката си един върху друг и каза:
— Ако изобщо се стигне дотук, ние всички сме мъртви, нали? Светът отива към своя край, нали?
— Но ти си законно признат за мъртъв, а аз не съм.
— О, ние ще променим това положение, синко. Такива като мене ще бъдат повече от онези като тебе и гласовете ще надделеят…
Биликан младши затропа по бюрото твърдо с дланта на ръката си и леко се изчерви:
— Татко, аз не обичам да стигам до този неприятен момент, но ти ме насилваш. Мога ли да ти напомня, че точно сега, аз съм сигурен, че майка седи у дома и те очаква, че тя вероятно трябва да излезе из улиците, за да се поразходи… гола, също така… и че тя вероятно не е в добро настроение…
Биликан старши пребледня видимо:
— Господи, ти който си на небето!
— И ти знаеш много добре, че тя винаги иска от тебе да отстъпваш.
Биликан старши взе бързо решение:
— Аз няма да си ходя вкъщи. Защо, това е един кошмар. Няма ли някакви ограничения за Деня на Възкресението?… Това си е… това си е една чиста анархия. Като че ли се прекалява. Аз просто няма да си отида у дома.
И точно в този момент някакъв закръглен джентълмен с гладко розово лице и пухкави бели бакембарди (много наподобяващи тези от картините на Мартин Ван Бурен) влезе в офиса и поздрави присъстващите доста хладно:
— Добър ден.
— Татко — възкликна Биликан старши.
— Дядо — възкликна и Биликан младши.
Биликан дядото погледна към Биликан младши с поглед, изпълнен с неодобрение:
— Ако ти си моят внук — каза той, — ти си остарял много и промяната не ти е повлияла добре…
Биликан младши се усмихна мрачно и немощно и не отговори.
Биликан дядото не приличаше на човек, който има нужда от отговора му.
— Сега, ако вие двамата ме осведомите как върви бизнесът, аз ще мога да вляза във функциите си на ръководител…
Последваха два едновременни отговора и цъфтящият вид на Биликан дядото застрашително помръкна, когато той удари гневно в земята с въображаемия си бастун и им отговори дръзко.
Р. Е. се намеси след миг:
— Джентълмени — каза той, след което му се наложи да повиши глас: — Джентълмени! — последва още едно повишение на гласа, този път Р. Е. почти изкрещя: — ДЖЕНТЪЛМЕНИ!
Разговорът пресекна внезапно и другите двама се обърнаха и го изгледаха. Ъгловатото лице на Р. Е., неговите особено привлекателни очи, сардоничните му устни внезапно се разтегнаха, за да овладеят събранието.
— Не разбирам — каза той — вашия спор. Какво произвеждате вие?
— „Битсис“ — отговори Биликан младши.
— Които според мен са едни пакетирани закуски…
— Изобилстващи на енергия във всяка от златистите си крехки люспички — извика Биликан младши.
— Покрити със сладък мед, с кристална захар, бонбон и храна — изръмжа Биликан старши.
— За да изкушава и най-преситения апетит — изрева Биликан дядото.
— Точно така — съгласи се Р. Е. — Какъв апетит?
Другите двама се вгледаха безчувствено в него:
— Моля, не разбрах — каза Биликан дядото гневно. Неговият невидим бастун би пробил пъпа на Р. Е., ако съществуваше (бастунът, не пъпът).
— Опитвам се да ви кажа — продължи Р. Е., — че нито един от вас не ще хапне от тях отново. Отсега нататък и храната няма да е необходима.
Изражението по лицата на Биликанови не се нуждаеше от тълкуване. Беше очевидно, че са проверили собствения си апетит и намираха, че той е изострен.
Биликан младши допълни мрачно:
— Всичко е разрушено!
Биликан дядото потропа по пода тежко и безшумно с въображаеми си бастун:
— Това е конфискация на имуществото, без процесът да е минал през съда. Аз ще заведа дело. Аз ще заведа дело.
— Напълно неконституционно — съгласи се Биликан старши.
— Ако изобщо намерите някого, когото бихте могли да осъдите, аз ви пожелавам добро бъдеще — каза Р. Е. дружелюбно. — А сега, ако ме извините, аз ще вървя към гробището.
Той си сложи шапката на главата и излезе през вратата.
Етериел, чиито вихри продължаваха да вилнеят, стоеше пред славата на шестокрилия херувим.