— Ако те разбирам правилно — каза херувимът, — твоята особена планета е била разрушена.
— Точно така.
— Е, сигурно сега не очакваш от мене да я сътворя отново?
— Не очаквам от тебе да направиш каквото и да било — каза Етериел, — освен да ми уредиш една среща с Главния.
Херувимът незабавно прояви с жест уважението си към Главния. Две от крилата му закриваха стъпалата му, двете му очи и двете му усти. Той възвърна нормалното си състояние и каза:
— Главният е много зает. Има безброй много въпроси, които трябва да разрешава.
— Кой отрича това? Аз просто посочих, че ако нещата стоят така, както стоят според мене, в една от Вселените Сатаната е спечелил крайната победа.
— Сатаната?
— Това е еврейското име на Дявола — поясни нетърпеливо Етериел. — Можех да кажа Ахриман, това е персийската дума. Във всеки случай имам предвид Дявола.
— Но какво може да помогне една среща с Главния?! — запита Херувимът. — Докуменът, който овласти Последната Тръба, беше преподписан от Главния и ти знаеш много добре, че по тази причина той е неотменим. Главният никога няма да ограничи своето всемогъщество, като изтрие една дума, която е изказал в качеството си на Главен.
— Това ли е краят? И ти няма да уредиш една среща?
— Не мога.
— В такъв случай — каза Етериел, — аз ще потърся сам Главния. Ще завладея Примум Мобилс. Макар и това да означава моето унищожение — събра силите си той.
— Светотатство — измърмори Херувимът и в мига, в който Етериел се изправи да си върви, прогърмяха няколко слаби тътени, които се сляха в един.
Р. Е. премина през многолюдните улици, поглеждайки често към разтревожените минувачи, обезверени, апатични, навлекли набързо някакви дрехи или още по-често без дрехи.
Едно момиче на около дванайсет години се беше облегнало на железните врати, с единия крак стъпило на един от железните лостове и го люлееше насам-натам, и когато той мина край него, то го поздрави:
— Здравейте, господине…
— Здравейте — отвърна Р. Е.
Момичето беше облечено. То не беше от онези… върналите се от оня свят.
— У нас има едно бебе — каза момичето. — Това е сестричката, която някога съм имала. Мама плаче и нашите ме изпратиха да стоя тук…
— Добре, добре — каза Р. Е. Той премина през вратите и пое по павираната алея към дома, един от онези скромни домове, в каквито живееха хората от средната класа. Той натисна звънеца, но не получи никакъв отговор, затова отвори вратата и влезе.
Отправи се по посока на риданията и почука на вътрешната врата. Един набит як мъж на около петдесет години с оредяла коса, с пълнички бузи и месеста брадичка вдигна поглед към него с учудване, примесено с негодувание.
— Кой сте вие?
Р. Е. свали шапката си:
— Мислех си, че мога с нещо да ви помогна. Вашето момиченце отвън…
Някаква жена, която лежеше в едно двойно легло, погледна към него отчаяна. Косите й бяха започнали да посивяват. Лицето й беше пухкаво и безизразно от плача, вените по него изглеждаха сини на фона на ръцете й. Едно бебе лежеше в леглото до нея, пълничко и голичко. То риташе вяло и безизразните му бебешки очи се насочваха безцелно насам-натам.
— Това е моето бебе — каза жената. — То се роди преди двайсет и три години в този дом и умря пак тук, когато беше на десет дни. Толкова много исках то да се върне.
— И сега го имате — каза Р. Е.
— Но сега е твърде късно — проплака бурно жената. — Аз имам още три други деца. Най-голямото ми момиче е вече омъжено, синът ми е в армията. Аз съм прекалено възрастна, за да имам бебе сега. И дори ако… дори ако…
Жената направи героично усилие да задържи сълзите, но не успя. Нейният съпруг се обади почти беззвучно:
— Това не е истинско бебе. То не плаче. То дори не се цапа. Не иска да яде мляко. Какво ще правим сега с него? То никога няма да порасне. То винаги ще си бъде бебе.
Р. Е. поклати глава:
— Не зная — рече той. — Страхувам се, че не мога да направя нищо, с което да ви помогна.
И тихо си излезе. Помисли си за болниците. Хиляди бебета навярно са се появили във всяка една от тях.
Нареждат ги в редици, помисли си той и се усмихна сардонично. Нареждат ги като наръчи дърва. Те не се нуждаят от грижи. Техните малки телца са просто преносители на една нерушима искра на живота.
Той премина край две малки момченца, които горе-долу бяха на една възраст, вероятно бяха десетгодишни. Гласчетата им бяха пискливи. Телцето на едно от тях проблясваше с белотата си, която нямаше нищо общо със слънчевата светлина и по всяка вероятност това дете беше от вълната на възвръщенците. Другото не беше от тях. Р. Е. се поспря, за да послуша какво си говорят.