— Затова умрях — каза голото дете.
— Гледай ти, не ти ли дадоха пенсилун или ауромисун?
— Какво?
— Това се лекарства.
— Никога не съм чувал за тях.
— Момче, за много неща не си чувало.
— Аз зная толкова, колкото и ти знаеш.
— Така ли? Кой е президентът на Съединените щати?
— Уорън Хардинг, ето кой.
— Ти си луд. Айзенхауер е президентът.
— Кой е той?
— Гледал ли си някога телевизия?
— Какво е това?
Облеченото дете изкрещя с пронизващ ушите глас:
— Това е нещо, което можеш да включиш и да гледаш комедианти, филми, каубои, космически рейнджъри, всичко, което си искаш.
— Хайде да видим.
Настъпи пауза и момчето от настоящето каза:
— Той не работи.
Другото момче изкрещя с презрение:
— Искаш да кажеш, че никога не е работил. Ти ли направи всичко това?
Р. Е. сви рамене и продължи пътя си.
Тълпите бяха намалели, когато той напусна града и наближи гробището. Онези, които бяха останали и се разхождаха из града, до един бяха голи.
Някакъв мъж спря пред него, това беше един веселяк с розова кожа и бели коси, който имаше пенснета от двете страни на гърбавия си нос, но те бяха без стъкла.
— Поздрави, приятелче.
— Здравейте! — поздрави го и Р. Е.
— Ти си първия мъж, когото виждам облечен. Ти си бил жив, когато тръбата е прозвучала, предполагам.
— Да, бях жив.
— Добре, не е ли голяма работа? Не е ли весело и приятно? Ела да се забавляваме.
— На тебе ти харесва всичко това, нали? — запита го Р. Е.
— Да го харесвам? Някаква чиста и лъчезарна радост ме изпълва. Ние сме заобиколени от светлината още от първия си ден, светлината, която проблясва нежно и ведро още преди слънцето, луната и звездите да са били създадени. (Ти познаваш нашия произход, разбира се.) Една приятна топлина, която сигурно е най-голямата благодат на Едем, не съществува дразнеща сетивата горещина, нито пък е студено. Мъжете и жените се разхождат по улиците без дрехи и не ги е срам от голотата им. Всичко е много добре, приятелю, всичко е много хубаво!
— Ами, факт е, че не съм мислил за голотата на жените наоколо.
— Естествено, че не — каза другият мъж. — Похотта и грехът, които си спомняме от нашия земен живот, вече не съществуват. Позволи ми да ти се представя, приятелю, такъв, какъвто бях в земния си живот. На земята аз се казвах Уинтроп Естер, роден съм през 1812 година и умрях през 1884 година по летоброенето, по което отчитахме земното си време. През последните четирисет години от живота си аз се стараех да отгледам малкото си паство в Кралството и идвам сега да преброя онова, което съм спечелил.
Р. Е. се взря с тъга в очите в бившия проповедник:
— Сигурно не е имало все още никакъв Съд?!
— Защо да не е имало? Господ вижда в човека и в същия миг, в който всички неща в света бяха унищожени, хората бяха осъдени, а ние сме оцелелите…
— Сигурно много от хората са оцелели.
— Напротив, сине мой, онези, които оцеляха, не са нищо друго, освен едни останки…
— Много са останките в такъв случай. Аз почти не мога да си представя, че всеки един се е върнал към живота. Видях доста отвратителни образи, които са се върнали в града и са толкова живи, колкото и самият вие.
— Покаяние в последната минута…
— Аз никога не съм се разкайвал.
— За какво, сине мой?!
— За това, че никога не съм ходил на църква.
Уинтроп Естер отстъпи бързо крачка назад:
— Кръщаван ли си някога?
— Не, доколкото зная…
Уинтроп Естер потрепера:
— Сигурно вярваш в Господ Бог?!
— Е — каза Р. Е., — вярвах в много неща, които се отнасяха за Него, които вероятно биха те озадачили…
Уинтроп Естер се обърна и много развълнуван се отдалечи.
По пътя, който му оставаше до гробището, Р. Е. нямаше как да отчете времето, нито му се наложи да опитва, никой не го спря. Той откри гробището, но то цялото беше празно, дърветата и тревите му бяха изчезнали (стори му се, че нямаше нищо зелено в света, земята навсякъде беше твърда, безизразна и избеляло сива, небето беше едно блестящо бяло пространство), но надгробните камъни все още си стояха по местата.
Върху един от тях се подпираше един доста окосмен мъж, черните му коси бяха вързани на плитка над главата му и бяха по-къси от онези, които покриваха гърдите му и горната част на ръцете му.
Мъжът проговори с дълбок и силен глас:
— Хей, ти там!
Р. Е. седна на един от близките надгробни камъни:
— Здравейте!
— Дрехите ти не изглеждат добре — каза чернокосият мъж. — В коя година се случи това?
— 1957.
— Аз умрях през 1807 година. Странно! Очаквах да бъда едно доста буйно момче точно сега след всичките онези адски пламъци, които изгаряха вътрешностите ми.