Той проникна във вътрешността на града и откри, че тухлените сгради все още си стоят, но ръбовете на тухлите вече се бяха закръглили ужасно и заплашваха да се оронят в скоро време.
— Те няма да издържат дълго — проехтя един дълбок глас, — но има едно утешение, ако изобщо е някакво утешение, тяхната разруха няма да убие никого.
Р. Е. вдигна изненадан поглед нагоре и откри, че е застанал лице в лице с един смъртноблед мъж, който приличаше на Дон Кихот — хлътнали бузи, изпито лице. Очите на този мъж бяха тъжни, а кафявата му коса беше провиснала и права. Дрехите му висяха свободно, а кожата му се виждаше през множеството дупки по тях.
— Моето име — каза мъжът — е Ричар Ливайн. Бях професор по история някога, преди да се случи всичко това.
— Вие носите дрехи — каза Р. Е. — Вие не сте от онези, възкръсналите…
— Не, но този белег на различие вече изчезва. Дрехите си отиват също…
Р. Е. погледна към тълпите, които се носеха около тях двамата, придвижвайки се бавно и безцелно като молци под слънчевата светлина. Някои от онези, които изчезваха, бяха с дрехи. Той погледна към самия себе си и забеляза за първи път, че шевовете на всеки един от крачолите на панталоните му са се разшили. Той притисна плата на сакото си между палеца и показалеца си и материята се разцепи и се разнищи много лесно.
— Предполагам, че си прав — каза Р. Е.
— Ако забелязваш — продължи Ливайн, — Мелонс Хил се изравни със земята.
Р. Е. се обърна на север, където винаги се издигаха сградите на аристокрацията (такава аристокрация, каквото можеше да има в този град), хвърли поглед върху склоновете на Мелонс Хил и откри, че земята до хоризонта е равна.
— В края на краищата — обади се Ливайн, — няма да има нищо друго освен равнини и безизразност, освен пустота… и ние…
— И индианците — допълни Р. Е. — Един мъж извън града очакваше да дойдат индианците и би искал да има мускет.
— Мисля си — каза Ливайн, — че индианците няма да ни причинят неприятности. Вече няма никакво удоволствие в това да водиш битки с врага, който изобщо не може да бъде убит или наранен. И дори да не беше така, силното желание да влезеш в битка ще изчезне, както изчезват всички силни желания…
— Сигурен ли сте?
— Напълно съм сигурен. Преди всичко това да се случи, въпреки че ти няма да можеш да го повярваш, гледайки към мене в този миг, аз извличах огромно безобидно удоволствие, наблюдавайки женската фигура. Сега, когато имам толкова добри възможности да наблюдавам женската фигура, откривам, че съм невероятно незаинтригуван. Не, това нещо не е наред. Аз дори не съм разгневен от равнодушието си.
Р. Е. погледна за миг към минувачите край тях:
— Разбирам какво искаш да кажеш.
— Пристигането на индианците по тези места — каза Ливайн — не е нищо в сравнение с положението, в което се намира Старият свят. Преди това, по време на Възкресението, Хитлер и неговият Вермахт трябва да са се върнали в живота и да са се смесили със Сталин и Червената армия по пътя от Сталинград до Берлин. За да се усложни ситуацията, ще се завърнат и кайзерите и царете. Мъжете от Вердюн и от Сомма са се върнали на старите бойни полета. Наполеон и неговите маршали са се разпръснали в Западна Европа. А и Мохамед сигурно се е завърнал, за да види какво са направили епохите след него с Исляма, докато светците и апостолите пък обсъждат пътищата на християнството. И дори монголите, горките, хановете от Темюджин до Оранджеб, сигурно блуждаят безпомощно, жадувайки за своите коне.
— Като професор по история — каза Р. Е. — вие навярно жадувате да бъдете по тези места, за да видите всичко това.
— Как мога да бъда там аз? Всяко положение на човека на земята е ограничено до разстоянието, което той може да извърви. Няма автомобили от какъвто и да било вид, както току-що споменах, няма коне. И какво бих открил в Европа всъщност?! Апатия, мисля си. Както и тук…
Някакъв мек плясък накара Р. Е. да се обърне. Крилото на една от близките съседни сгради се бе сгромолясало, превръщайки се в прах. Части от тухлите се посипаха от двете му страни. Някой като че ли бе префучал край него, без той да усети. Безбройни купища развалини се трупаха навсякъде. А останките, които още не се сгромолясваха в прахта, имаха по-малки размери.
— Срещнах един човек — каза Р. Е, — който мислеше, че всички ние сме осъдени и сме в Небесата.
— Осъдени?! — повтори думите му Ливайн. — Ами да, мисля, че сме осъдени. Ние се изправихме лице в лице с вечността сега. Вече нямаме вселена, нямаме външен феномен, както се казва, нямаме емоции, няма страсти. Нищо, освен себе си и мисълта. Ние се срещаме лице в лице с вечността на интроспекцията, след като през цялата си история не сме знаели какво да правим със себе си през един дъждовен неделен ден…