— Бунтовническата база на Орд Пардрон е сигнализирала, че е приела съобщението — отвърна Траун. — Интересно каква помощ ще изпратят.
Пелаеон кимна. Бунтовниците си бяха изпатили доста от тактиката на върховния адмирал и вероятно сега очакваха нападението над Андо да се окаже лъжлива маневра за отвличане на вниманието. Но, от друга страна, нямаше как да не вземат насериозно бойна част на един звезден разрушител и осем крайцера от флотата „Катана“.
Всъщност това не беше от особено значение. Бунтовниците щяха да изпратят няколко кораба към Андо срещу „Войнствен“, още няколко — към Филв срещу „Съдник“, други — към Крондре срещу „Немезида“ и така нататък. Когато „Мъртвешка глава“ нападнеше самата база, Орд Пардрон щеше да е останал почти без сили за отбрана и веднага щеше да нададе вопъл за подкрепа. И бунтовниците щяха да се отзоват на сигнала за помощ, оставяйки истинските цели на Империята оголени за нападение.
Пелаеон погледна през предния илюминатор към звездата на системата Укио. За пореден път се възхити на невероятната заблуда, върху която почиваше целият план, и усети, че гърлото му се свива. По принцип планетарните щитове бяха способни да издържат на всичко освен на най-мощните турболазерни заряди и продължителни бомбардировки с протонни торпеда и здравият разум твърдеше, че единственият начин да се завладее някой развит цивилизован свят е на повърхността на планетата да се изпрати бързоподвижна десантна част, която да унищожи генераторите на щита. Отрицателната страна на този вариант бе, че поради действията на наземната десантна част и последвалото нападение от орбита победителят завладява една доста разрушена планета. Другата възможност — изпращането на стотици хиляди войници на повърхността и предприемането на мащабна бойна кампания, която би се проточила с месеци и години, не беше по-добра. Според военната теория завладяването на сравнително запазена планета с непокътнати генератори на планетарния щит беше невъзможно. Днес, с падането на системата Укио, тази доктрина щеше да бъде опровергана.
— Прехванат сигнал за бедствие от Филв, адмирале — докладва свързочникът. — Орд Пардрон отново отговори.
— Добре — Траун си погледна часовника. — Мисля, че след седем минути можем да тръгваме — той стисна едва забележимо устни. — Май е време е да видим дали нашият развълнуван майстор джедай е готов да изпълни задачата си.
Пелаеон успя да прикрие намръщването си. Хорус Кбаот, лудият клонинг на отдавна починалия майстор джедай Хоръс Кбаот, преди повече от месец се бе обявил за истинския наследник на императора. Мисълта да говори с него му допадаше не повече, отколкото на Траун, но беше по-добре да приеме задачата доброволно, в противен случай предложението щеше да се превърне в заповед.
— Ще отида да проверя, сър — изправи се той.
— Благодаря, капитане — кимна Траун. Сякаш Пелаеон бе имал право на избор…
Усети призоваването веднага щом прекрачи извън свободната от Силата зона, създадена от йосаламирите, разпръснати на мостика в хранителни рамки. Очевидно майстор Кбаот гореше от нетърпение да започне операцията. Пелаеон събра сили за срещата, потискайки обичайния натиск от страна на Кбаот да побърза, и се отправи към командната зала на върховния адмирал. Помещението беше ярко осветено за разлика от приглушените светлини, които предпочиташе Траун.
— Капитан Пелаеон — Кбаот му махна да се приближи към двойния кръг екрани в средата на залата. — Заповядайте. Чакам ви вече доста време.
— Останалата част от операцията погълна вниманието ми — отвърна сковано Пелаеон, опитвайки се да прикрие отвращението си към джедая, макар много добре да знаеше колко напразни са усилията му.
— Ясно — усмихна се Кбаот, с което показваше много по-добре от всички думи колко се забавлява с напрежението на Пелаеон. — Но сега това няма значение. Да не би върховният адмирал вече да е готов?
— Почти — отговори капитанът. — Искаме да опразним Орд Пардрон колкото се може повече, преди да започнем.
Кбаот изсумтя:
— Значи още се надявате, че бунтовниците ще играят по свирката на адмирала, така ли?
— Да — отвърна уверено Пелаеон. — Върховният адмирал подробно е изучил изкуството им.
— Изучил изкуството им! — повтори подигравателно Кбаот. — Вероятно ще му е от полза, когато Новата република остане само с хора на изкуството, които да хвърли срещу нас.
Кратко позвъняване откъм обръча с екраните избави Пелаеон от необходимостта да отговори.
— Потегляме — каза той на майстора джедай.
Започна наум отброяването на шейсет и шестте секунди, за които щяха да стигнат до Укио от позицията си в момента, като се опитваше да не позволи на думите на Кбаот да влязат под кожата му. Той наистина не разбираше как Траун научава най-съкровените тайни на някоя раса от нейните произведения на изкуството, но толкова често беше виждал как тези знания се оказват верни, че сега бе готов изцяло да се довери на инстинктите на върховния адмирал. А Кбаот явно имаше друго мнение по въпроса.