— Напуснете веднага къщата и не досаждайте на гостите ми! — възмути се Берлит от младите рибари. Макар че заради загубата на дъщеря си гласът й беше изнемощял, ги заплаши: — Ако Рарок разбере за твоето кощунство, ще те накаже!
— Когато вождът се върне, ние отдавна ще сме си отишли — игнорира протеста й Фрадак. — Ще отидем на мястото на жертвоприношението. Ако езерният демон наистина се появи, надутият чужденец ще го убие, както обеща снощи. Или междувременно куражът ти те е напуснал, Маддракс?
— В никакъв случай — отвърна Мат невъзмутимо, а с поглед встрани към Аруула допълни: — А и не ми е нужно със силата на оръжието да се домогвам до нечия помощ.
Двуострите върхове на два харпуна бяха толкова близко до гърлото на Аруула, че вече не можеше да си поеме дълбоко въздух, без да се изложи на опасност да й разкъсат кожата. Варварката гледаше гневно противниците си, докато вътрешно съжаляваше, че е оставила меча си при багажа.
— Изборът е твой — изръмжа Фрадак с фанатичен блясък в очите. — Или ще се бориш срещу Лемар, или вашите глави ще кацнат на харпуните точно като тези на вълците. В случай че загубиш битката с езерния демон, поне ще спасиш живота на спътницата си.
Пред лицето на смазващото превъзходство в силите, на Мат не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Би трябвало да стреля по-бързо и от светкавица, за да обезвреди рибарите, преди да пронижат Аруула с харпуните си. Освен това самият той се интересуваше какво се върши в манастира на Урлок.
— Добре — съгласи се той. — Ще се опитам да ви помогна. Но затова ми е необходима пълна свобода на движение. И трябва да ми разкажете всичко каквото знаете за Лемар.
В продължение на няколко секунди Фрадак гледаше втренчено човека срещу себе си, сякаш искаше да го прониже с пламналите си очи, но Мат без усилие издържа на погледа му. Накрая великанът кимна. След едно щракване с пръсти рибарите наведоха харпуните.
— Ако се опитате да бягате, ще съжалявате — предупреди Фрадак, преди в израза на лицето му да се прокрадне лека сянка на безпомощност. — Познаваме демона само от разказите на нашите бащи. Никой от нас не го е виждал. От дълго време се явява само на жреците.
Мат гледаше объркано ту един, ту друг рибар.
— А тогава откъде знаете, че това чудовище още съществува? — изрече невярващо. — Може би вече от цяла вечност жертвате напълно безсмислено братята и сестрите си.
Фрадак само поклати тъжно глава.
— Лемар е още там — обясни той мрачно. — Демоните са безсмъртни.
Поради неблагоприятния вятър пътуването до манастира продължи до късния следобед. Продължителното време в компанията на мълчаливите жреци късаше така нервите на Анака, че се зарадва, когато накрая видя кулите на Урлок.
Манастирът се намираше в един защитен залив, с който се свързваше нисък нос, удължен от пясъчни насипи. В средата на този изкуствено създаден полуостров имаше голямо, кухо отвътре метално образувание, което в отворената си долна част се опираше на няколко дървени ствола. Анака знаеше от разказите на баща си, че този крушовиден инструмент се използва за примамване на Лемар.
Недалеч от него на брега имаше сал. Състоеше се от шест свързани един с друг дървени трупи, покрити с метална плоча. Върху нея беше издигнато нещо като мачта, на която обаче липсваше платното.
На Анака не й беше нужна кой знае каква фантазия, за да си представи, че този сал е предназначен за нея. Въпреки топлото лятно слънце младата жена усети ледени тръпки, като че ли я беше докоснало диханието на смъртта. Сякаш имаше необходимост да се види мястото на култа, за да й се покажат последиците от ритуала.
Както всички рибари на малкото море, така и Анака беше прекарала детството си в страх, че може да бъде избрана за жертва на Лемар. Когато накрая получи съобщението, че е новата избраница на селото, прие съдбата си сравнително подготвена. Може би причината беше шокът от предстоящата смърт, но остана много по-спокойна от мнозина приятели и роднини. Особено Фрадак не искаше да се примири със съдбата й, но тя непрекъснато апелираше към него да уважава решението на жреците.
Сега, когато видя сала, за пръв път съжали, че не избяга с Фрадак на север. Но колкото и да желаеше да се върне в обятията му, за път назад беше твърде късно. Макар че можеше да плува добре, бягството беше безнадеждно, защото в манастира вече бяха забелязали пристигането й.
Докато Мокас прибираше платното, на брега се стекоха други облечени в червени одежди жреци, за да я приемат. Когато дъното на лодката заора в мекото пясъчно дъно, веднага скочиха неколцина послушници, за да помогнат на Анака да излезе и да я заведат при върховния жрец.