Мокас хвърли съчувствен поглед към разтрепераното момиче.
— Ела с мен — помоли я той, подхващайки я нежно за ръката. — Колкото по-малко се съпротивяваш, толкова по-бързо ще свърши всичко.
Заведе я до мачтата на сала. Без да се противи, Анака се остави да я завържат за нея. Когато Мокас извади от широката си одежда кърпа за запушване на устата, Анака се отдръпна ужасена.
— Не е необходимо — увери го тя. — Няма да викам.
— Напротив, ще викаш — възрази жрецът тъжно. — Силно, колкото ти глас държи. Повярвай ми, трябва да го направим. Мнозина от нас не могат да понасят виковете за помощ на избраниците.
Паниката обзе Анака като диво животно. Докато Мокас пъхаше кърпата в устата й, тя отчаяно дърпаше връзките, но за бягство вече беше твърде късно.
Жреците се събраха в полукръг около своя първосвещеник, който искаше да започне ритуала.
Золек скръсти ръце пред гърдите си и запя с ръмжащ глас, който отекна силно над прострялата се пред него водна шир. Като по някаква невидима команда и останалите жреци се присъединиха към мрачното пеене, което се понесе над езерото като примамващ зов. Звучеше като ужасяващ призив, който приканваше Злото да приеме своята човешка жертва.
Съпътствани от монотонния напев, четирима жреци вдигнаха един дълъг дървен ствол и го забиха в тялото на железния купол, след което прокънтя глух звук, който се разнесе над гладката повърхност на езерото като тътнеж на буря. Този звук служеше като предупреждение за рибарите в езерото, но и като знак за Лемар, че жертвата му е готова.
Докато жреците удряха в равномерен такт металния купол, Мокас даде знак на трима послушници. Веднага момчетата се напънаха на сала и със задъхване го изблъскаха в спокойната вода.
Дървените трупи току-що бяха обгърнати от водата, мрачният хорал на жреците продължи да се усилва. С всеки плисък на вълна, който отнасяше Анака в откритите води, шибащият ритъм ставаше все по-силен и по-настойчив, сякаш композицията от мелодията и звука на купола трябваше да събуди бога, който спеше долу в езерото.
Внезапно Золек вдигна ръце към небето и извика:
— Ела при нас, велики боже Лемар! Приеми жертвата на покорните си служители, за да можем и занапред да се наслаждаваме на твоите богати дарове!
Заобиколилите го жреци започнаха да извиват напред-назад горната част на телата си, докато хоралът им се извиси в екстаз. Надвикваше ги единствено техният първожрец, който крещеше към небето все нови и нови заклинания, за да призове мрачния бог.
Анака не можеше да види странния ритуал, който се разиграваше на брега. В дива паника дърпаше връзките, докато се озърташе в езерото за мрачния бог, на когото трябваше да бъде принесена в жертва.
Отначало не можеше да се открие нищо, но когато вече започна да храни надежда, че ще бъде пощадена от лакомията на демона, съзря под водната повърхност да се стрелва някаква тъмна сянка. Отначало си помисли, че превъзбудените й сетива са й изиграли номер, но след това феноменът многократно се повтори и Анака разбра, че нещо кръжи там в дълбините.
Нещо, което чакаше салът да я отнесе още по-нататък.
Нямаше съмнение — там дебнеше Лемар!
— По дяволите — закъсняхме — изруга Фрадак с цяло гърло, когато видя как неколцина жреци изтласкват жертвения сал в езерото.
Матю пристъпи до рибаря. За момент го прикова видът на огромната църковна камбана, която жреците биеха в края на носа. Вероятно произхождаше от развалините на някаква голяма църква, която е била съборена след сблъсъка с кометата. Трябва да е била доста тежка работа да се пренесе до езерото, но сега не му беше времето да се възхищава на постиженията на жреците. Така че Мат се откъсна от останката от своето минало и изръмжа:
— Изгубихме толкова много време, защото последната част от пътя си изминахме пеш!
— Знам това! — отвърна ядосано Фрадак, защото предложението да се промъкнат откъм сушата беше негово. — Но ако бяхме плавали направо към залива, жреците щяха рано да ни забележат и вероятно щяха да убият Анака. Такива неща вече са се случвали.
Матю кимна. Знаеше, че Фрадак го е направил само от загриженост за приятелката си. В края на краищата никой от рибарите не очакваше, че жреците ще извършат церемонията толкова набързо.
Сега от неблагоприятната ситуация трябваше да извлекат възможно най-доброто.
Командирът се обърна замислено към Аруула, която седеше до него. Варварката наведе глава между коленете си и изглеждаше, че напрегнато мисли за нещо. Маддракс знаеше, че това е предпочитаната й поза, при която с телепатичните си сетива подслушваше обкръжението си.