— От изсъхналата урина може да се получи селитра — обясни накратко Мат. Пощади гиганта от детайлите по производството. Фрадак не би го разбрал.
Когато бойните другари поискаха да се разделят, за да се заемат със задачите си, Мокас задържа Матю за рамото.
— Има ли още нещо, което мога да направя? — попита го, готов да помогне.
Мат кимна.
— Моли се Лемар да ни остави още няколко дни на спокойствие!
Ловът дойде добре на Лемар, защото по това време забрави за болките си. Но колкото по-дълго дремеше на дъното на езерото, толкова по-силно чувстваше отново тъпото хлопане в пастта си, което беше причинено от чуждото тяло, заровило се дълбоко сред месото и жилите.
Хлоп-хлоп-хлоп-хлоп…
Колкото и Лемар да се въргаляше в тинята и да хапеше камъни и останки от кости, не можеше да стигне до болното място, което го подлудяваше. Накрая мъките му ставаха толкова нетърпими, че изтласкваха всяко друго чувство и той се издигаше нагоре в неконтролирано въртеливо движение.
Хлоп-хлоп-хлоп-хлоп…
Лемар трябваше да предприеме нещо срещу болките! Трябваше да убива светлокожи — тогава щеше да му е по-добре. Вече цял ден оглеждаше водата, ала никъде не се откриваха кухи стволове. Какво беше станало със сухоземните създания? Та инак те кръстосваха всеки ден езерото!
Хлоп-хлоп-хлоп…
Тогава му хрумна за хранилката, на която сухоземните същества дълго време доброволно му предоставяха собствените си хора. Когато вземаше завързаните от дървените стволове, на брега винаги стояха още светлокожи и гледаха към него.
Хлоп-хлоп…
Да, на това място живееха много светлокожи! Само мисълта за мекото им вкусно месо караше болката в неговата паст да отзвучава.
Хлоп…
Лемар се засили като светкавица към повърхността, за да си поеме въздух. Тогава отново се потопи надолу към дъното и затърси пътя си към хранилката.
Но сега беше по-различно от обикновено.
Нямаше го онзи приглушен звук, който достигаше до него в дълбините, за да възвести веселото събитие. На повърхността нямаше ъгловата сянка, върху която го чакаше крехкото месо на жертвата.
Този път трябваше сам да отиде при светлокожите на сушата!
Най-сетне стигна до залива. С бързи удари Лемар заплува във все по-плитката вода, докато усети твърдата земя под тялото си. Веднага протегна късите си крака и заизтласква масивното си, покрито с люспи тяло нагоре, направо към голямата купчина камъни, в която живееха светлокожите.
Със самодоволна мудност Лемар се носеше внушително към убежището на жертвите си, които не подозираха нищо за предстоящата си гибел. Макар и да бе минала цяла вечност, откакто бе посещавал светлокожите на сушата, той си спомни, че каменните грамади имаха слабо място.
Лемар с ръмжене се бухна в големия отвор, който беше закрит само с тънко дърво. Настървено и с трясък стовари покрития с броня връх на опашката си върху бариерата, която с пращене се пречупи на две.
Лемар отново се обърна и с лапите си отхвърли парчетата настрана. Отделните части се разлетяха във въздуха като рибени кости.
Пред него се простираше голям, заграден с камъни площад, на който се бяха събрали много сухоземни създания. Лемар със задоволство установи, че множеството беше затворено като в капан между натрупаните един върху друг камъни. Само неколцина боядисани в червено побягнаха наляво в голямата каменна грамада, в която живееха като в пещера. Другите закрещяха от ужас, когато го видяха.
Лемар не разбираше какво крещят светлокожите на своя език, но виждаше как страхливо се отдръпват от него. Това му харесваше. Преди червените да успеят да избягат в голямата каменна грамада, Лемар им отряза пътя. Светкавично удари с дългата си опашка.
Телата на улучените се блъснаха с тъп удар едно в друго, когато ги замете настрана като досадни мухи. Болезнените им крясъци бяха заглушени единствено от шума на чупещите им се кости, когато се стоварваха безжизнени на земята.
Преди още останалите сухоземни същества да се опомнят от видяното, Лемар продължи да се промъква напред върху покритите си с люспи крака.
Като отмъстителен демон, за какъвто го смятаха, мина между струпалото се нагъсто множество посветени. Когато размаза телата им, те се разхвърчаха наоколо във въздуха като листа в есенен вятър. Кръвта обагри зидовете в червено.
Един от светлокожите се приземи непосредствено пред чудовището от езерото. Беше още жив, но изкривените му от страх писъци заглъхнаха рязко, когато Лемар постави своята завършваща с нокти лапа върху омацаната му с кръв глава и я натисна с цялата тежест на неколкотонното си тяло.