Макар че постепенно въздухът започна да не му достига, Мат се гмурна в намиращия се зад люка проход. Внимателно мина опипом по протежение на една тъмна тръба, докато се натъкна на друг шлюз. Бързо посегна към монтираното там ръчно колело, което можеше да се върти изненадващо леко. Очевидно във вътрешността на станцията имаше незначителни повреди.
Мат се обърна в тръбата със свити крака и се оттласна срещу затворения люк, за да се изстреля обратно към изхода. Аруула вече го чакаше нетърпеливо. Заедно се върнаха във водолазния звънец и жадно си поеха въздух.
— Намерих път! — каза Мат със задъхване. — Но трябва да затворим външния люк, преди да отворим вътрешния, инак водата ще нахлуе.
Аруула кимна.
— Ще се моля на Макгайвър работата да стане.
Мат беше принуден да се ухили. Откакто Аруула случайно чу от устата му името на великолепния герой от сериала, сметна го за някакъв бог. Мат не я разубеждаваше във вярата й. В този свят бездруго имаше толкова много богове, така че още един повече нямаше да бие на очи. А всъщност Мат би могъл добре да използва нещичко от богатството от идеи на Макгайвър.
— Ах да, още нещо — добави той. — Важно е да изпуснеш всичкия въздух от дробовете си, преди отново да вдишаш в станцията. Налягането вътре е по-различно, отколкото тук в звънеца.
— Разбрано — отвърна Аруула. — Във водата да издишам, в станцията отново да вдишам, така ли?
— Правилно. Хайде! — даде командата Мат, пое си дълбоко въздух и отново се гмурна. Аруула го следваше плътно по петите.
След няколко движения стигнаха до отворения външен люк. Матю пусна Аруула да мине, после и той влезе в тръбата, хвана люка и го притегли към себе си. Въпреки тъмнината, която внезапно ги обгърна, с обиграни завъртания затвори шлюза с вътрешното ръчно колело.
Когато мина покрай спътницата си, Мат усети, че е започнала да трепери. Сигурно се чувстваше като попаднала в смъртоносен капан. Но доверието й в него беше по-силно от страха.
Мат отвори вътрешния шлюз. Същевременно с гъргорещ звук издуха сгъстения въздух от дробовете си и наблюдаваше как Аруула направи същото като него. Без тази мярка алвеолите им вероятно биха пострадали от промененото налягане в станцията.
При принудително изплаване — при прилагане на същата техника на дишане — човек не биваше да се изкачва на повече от седемнайсет метра в минута, затова Мат си даде малко време, преди да вдигне люка на шлюза.
Със задъхване изплува от тръбата и пое свеж въздух в дробовете си. Доколкото застоялият въздух в станцията би могъл да се нарече «свеж». Но все пак тук можеше да се диша. И човек не биваше да си мисли, че въздухът е бил отровен от отделящите се вредни вещества.
Мат се изтегли нагоре и се озърна в натъпканото с всякакви материали помещение. Очевидно се намираха в някакъв склад. После помогна на Аруула да излезе от тръбата.
Заедно се изкачиха по алуминиевата стълба, която водеше към горната част със струпаните куполи от синтетичен материал, наредени на три нива, подобно на топките във фунийка за сладолед.
Тези сглобени един за друг елементи явно представляваха работните помещения на базата, докато на долния етаж бяха стаите за персонала.
Мат мина бързо през различните помещения, за да си създаде набързо някаква представа. Никъде не можеше да се открие указание, че станцията е била обитавана, макар че спалните помещения бяха подредени с лични вещи. На вътрешната врата на един метален шкаф имаше дори сгъваем плакат на «Плейбой» с Мис юни 2011г. — нямаше съмнение, тази подводна база беше от «доброто старо време» на Мат.
При вида на голата брюнетка Аруула изфуча презрително, преди с изпъчени гърди да последва Мат в горното ниво.
В най-горната сфера Мат намери най-сетне командната централа на станцията… и два мумифицирани трупа, отпуснати във въртящи се кресла с форма на мидена черупка. Според идентификационните карти върху престилките им мъртвите бяха професор Ернст Шеслер и доктор Маркус Хенке. Отпечатаните на картите идентификационни номера имаха в средната си част датата на раждане на съответните лица, неща, с които Мат беше свикнал при военните. От тях успя да разбере, че Шеслер е роден през 1964г., а Хенке — през 1976г. Значи двамата мъже сигурно са мъртви вече от столетия, макар че телата им бяха удивително добре запазени. Вероятно стерилната въздушна среда на станцията беше допринесла за съвсем бавния процес на разлагане. По същата причина беше леко пострадала и включената на функция «готовност» техника.