Често, когато съм чел някои документи от това велико минало, бивал съм трогвай до сълзи от тая беззаветна до себеотрицание обич. И тоя странен език, изпълнен с руски и черковнославянски думи, ту наивен и безхитростен, ту несръчно риторичен — всякога, когато се спомене отечеството, дългът и обичта към него, изведнъж тоя старинен език става необикновено хубав, топъл и лиричен, добива сякаш ритъма и музиката на народна песен, задушевността на молитва, вдъхновението на химн. Отечество! Какъв дълбок и мистичен смисъл е имала тая дума в тия отколешни дни!
Миналото е по-мило, по-хубаво. Струва ми се, че някога е имало хора, които по-силно, по-искрено и дълбоко са обичали своята земя. От тях днес малцина са живи. Но когато случайно се появят някъде кого не поразяват те с величието и благородството, което грее на лицата им — отразените лъчи на една чиста душа, чиста като снежната белина на косите им. Те се явяват понякога сред суетните и празни множества, отчуждени и самотни, строги паметници на миналото, явяват се с бавната, мълчелива походка на оживялата каменна статуя на Командора. Те са малко. Като уморени работници, след тежък труд те си отиват един след друг, в сиянието на един светъл заник, отиват си с гордото величие на последни римляни.
Аз бях се върнал и незабелязано се озовах отново пред драпираната с черно къща. Вратите все още зееха отворени, оставени сякаш тъй от самата смърт. Някъде вътре, където водеше хладният и тих коридор, в мрака и тишината на някоя стая, сред трепетния пламък на свещите, лежи сега старият покойник. Иска ми се да вляза. Бих влязъл, ако не мислех за учудените и въпросителни погледи, които срещат всеки непознат. Но аз бих искал да видя това лице, бледно и тихо, със застиналото спокойствие на сън и на почивка, спокойствие, което може да положи само съзнанието за честно изпълнен дълг. Сега там трябва да ходят предпазливо, да приказват тихо. Нали не трябва да се смущава сьнят на тоя, който е бдял през цял живот?