Делиян Маринов
Последните българи
Пастирът
Мъжът отвори увисналата на една панта дървена врата и пристъпи навън.
Утринният хлад го ухапа по грубото, белязано от десетки драскотини и отдавна почерняло от слънцето, лице. Пристъпи крачка напред, а есенният вятър забрули отпуснатите му, но все още здрави рамене.
Едва излязъл навън, бай Марин събу кафявите си терлици, а след тях и белязаните от десетки дупки вълнени чорапи и нагази бос в окъпаната от сутрешна роса трева. Беше почти седемдесетгодишен, но зрението му си оставаше все така добро. Впери очите си в надвисналия над него Балкан. За няколко минути остави величието на обгърнатата от мъгли планина да завладее душата му. Сетне се вгледа в небето. Ноздрите му започнаха съвсем леко да се разширяват и отпускат. Сутрешният въздух за пореден път окъпа с живителна енергия изхабеното от дългия житейски път тяло.
Бай Марин се усмихна едва-едва. Освен красотата, с която го дари, този сутрешен ритуал му бе дал и нужния отговор. Днес времето обещаваше да бъде почти безоблачно и топло. Щеше да изкара козите на паша. При това — на високо.
Слънцето още не беше напълно изгряло, когато старецът, облякъл изтърканата си дреха и нарамил малка торбичка със сухари и бучка сирене, се запъти към Големия дол. Докато превеждаше козите по чакълената пътека на селото, обхождаше с поглед тридесетте колиби и къщи. Отникъде не се виждаше запален светлик, отникъде не се чуваше никакъв шум — дори от оборите и яслите.
Селцето спеше, сгушено в тишина и покой.
Десетина минути трябваха на бай Марин да напусне пределите на Оселна.
Големият дол се намираше на няколко километра от селото. Дългите години, прекарани в скитане с козите и в бране на билки, бяха начертали карта в главата му. Знаеше всяка пряка пътечка. При все това избираше различни маршрути, по които да мине, защото обичаше красотата на откриващите се различни пейзажи.
Тази утрин пастирът реши да мине по пътеката през широколистната гора, северно от селото. Още щом навлезе в нея, се почувства прегърнат от горуните — величествените зимни дъбове, с които областта беше известна. Крачките му из леса бяха бавни и премерени. Не от немощност, а защото нямаше закъде да бърза. Щеше и без това да стигне до дола рано.
И докато пастирът вървеше бавно, очите му, досега обхождащи разперените и все още незасегнати от есента дървета, започнаха постепенно да се реят отвъд тях. Далече, далече… Назад, назад… В спомените му.
Поредна бегла усмивка украси сбръчканото лице. Бай Марин се обърна към верния си спътник, когото беше повел със себе си и тази утрин — Дойчин — и му заразказва.
— Тук, чадо мое, за първи път гоних баба ти. Ех, Дойчине, Дойчине. Каква самодива беше, да знаеш. Една вечер, преди близо петдесет години, момците и момите се бяхме събрали около големия огън, запален в центъра на селото, и играехме хора. Празнувахме тогавашното равноденствие. Реки от вино се разливаха. Аромат на печено месо изпълваше въздуха. Старците и стариците се нахраниха. После ни погледаха малко как пеем и играем и се прибраха по къщите си, оставяйки ни на нощта и магията. А ние, млади и глупави, танцувахме ли танцувахме. Ако знаеш какъв кавал имах. Бях коленичил до девойките и го надувах. Опиянен от виното и мелодията, така и не бях успял да забележа баба ти Станка, която, по нейни думи, ме зяпала цяла вечер… Влюбила се в мене от пръв поглед и за да привлече внимание, събори калпака ми. Спомням си този момент много добре, чадо, сякаш беше вчера.
Докато разказваше историята, бай Марин потърка с длан навлажнените си очи.
— Та след като ми събори калпака, баба ти, Дойчине, побегна. Аз, естествено, подпийнал, веднага се вързах на закачката ѝ и я подгоних. Другите около огъня дори не ни обърнаха внимание. И те се бяха заиграли с любимите си.
Станчето, ех това дяволито Станче, бягаше много бързо. Само дето моят баща ме беше водил вече из Горунския лес и знаех всичките му пътища. Още тогава реших, че ще я хвана с чалъм. Знаех си, че ще бяга по пастирската пътека. Затова се отклоних встрани и тръгнах по един пряк път.
Бай Марин се спря до един висок зимен дъб и се опря на ствола му. Козичките също застанаха послушно под дървото. Дойчин не изпускаше от поглед стария разказвач. За момент сърцето на пастира се беше разхлопало. Не заради навъртения вече километър, а от спомена за онова отколешно време. Той подиша малко учестено, след което удари с юмрук гърдите си и каза повече на себе си: