Райчин се опитваше всячески да се отърве от желязната хватка на застаналия над него мъж. Дребният брат се гърчеше и риташе, но без особен успех. И тъкмо когато бе започнал да се задушава, съзря малка възможност. Дланта на Райчин се стрелна към забития в ръката на брат му нож и го изтегли, след което повторно се опита да го мушне, този път в шията. Добри се отдръпна и претърколи настрани, после се надигна мълниеносно, този път грабвайки лопатата.
Брат му последва примера и грабна своята.
Сетне и двамата започнаха да се обикалят и дебнат, а помежду им стоеше все още ненапълно изровеният сандък.
В небето удари гръм, вятърът започна да се усилва все повече и повече.
Добри нападна пръв, замахвайки към лицето на брат си. Райчин обаче се наведе и скочи рязко напред, порязвайки сериозно атакуващия го в корема. Високият брат изрева и замахна още веднъж, лопатата удари главата на Райчин и той падна на земята. Добри се хвана за полуразпорения корем, откъдето обилно течеше кръв. Дясната му ръка беше напълно безчувствена. Райчин все още лежеше проснат върху калната почва. Брат му се наведе. Вдясно имаше камък. Грабна го и го стовари с все сила в лицето на замаяния си брат. Удар след удар, след удар. После се строполи на земята, изнемощял от дългата схватка.
Дъждът се усилваше, а небето не спираше да реве и да святка. То бе единственият зрител на жестокия бой между двамата братя…
Зейналата след силен трясък входна врата го накара да отвори очи. В стаята беше тъмно като в рог. Той се надигна и по спомен успя да намери свещника и да го запали.
„Сигурно е вятърът“ — помисли си.
Шумът от удрящите се грънци и стомни продължаваше да изпълва целия двор. Повеят беше толкова силен, че явно бе отворил и външния вратник. Той погали челата на дечицата, които, незнайно как, бяха потънали в блажен сън, и излезе от стаята, понесъл свещника.
Съзря непознатия почти веднага — закачулена едра фигура, облечена в тъмен и мокър плащ. Седеше кротко на стола пред масата и единственото, което се виждаше от лицето, беше гъстата кафява брада.
— Кой си ти и какво дириш в този късен час в дома ми? — попита.
Странникът бръкна в някакъв вътрешен джоб на плаща, извади малко ковчеже и го постави на масата.
— Не разбирам? Какво искаш от мен?
По лицето на непознатия сякаш заигра усмивка. Събрал смелост, Първан се приближи и седна срещу неканения гостенин.
— В това сандъче има карта, която води до закопаното злато на рода ти. Прибери го, нека децата ти го отворят след смъртта ти.
Първан огледа сандъчето с неприкрит ужас. На капачето му имаше малко катинарче. Тук-там се виждаха непознати орнаменти.
— Това да не е някаква шега? Или капан? Никога не съм чувал за подобно закопано богатство.
Пръстите на облечената в кожена ръкавица ръка на странника потропваха спокойно по дъбовата маса.
— Твоят дядо, бай Атанас, отнесе тайната в гроба, но преди това я беше поверил на моя дядо, с когото бяха отколешни другари. Казал му е — ще ми се родят двама правнука — за тях ще е това има̀не.
— Защо да ти вярвам?
— Сам избираш дали да ми вярваш, или не.
Мъжът се надигна и се запъти към изхода на къщурката. Като излезе, вратата се затръшна след него.
Дълги часове Първан стоя умислен на стола, загледан в малкото сандъче. Отвън вятърът не спираше да вие. Тракането на грънците се засилваше, а боботенето продължаваше. Младият баща преплете пръсти и затвори очи, после започна тихо да се моли на Бог.
А дали Той щеше да чуе молбите му?
Вратата се отвори с трясък. Именно този трясък извади възрастния мъж от съня му. За момент Първан си помисли, че отново сънува, но после, осъзнавайки, че е неподвижен, с ужас установи, че е буден.
Ужасът му идваше от това, което виждаше срещу себе си — облечения в тъмна роба мъж от сънищата му.