„От спомените ми“ — поправи се Първан.
А колко му се искаше да сънува отново. Защото в другия свят, за разлика от този, той можеше да се движи и да говори. А тук… тук той можеше само да наблюдава.
Дъждът внезапно беше спрял. Тишината бе гробовна. Далеч по-потискаща от всички други звуци, дори от онези от далечното минало, които го преследваха.
Странникът изглеждаше съвсем както преди, но Първан забеляза, че брадата му е по-голяма, побеляла, мръсна и неподдържана. Непознатият стъпваше бавно, отмерено.
И когато се приближи на две крачки от инвалида, реши да разкрие лицето си.
Бавно свали качулката на плаща си. Сърцето на парализирания мъж заби лудо. Един поглед в пъстрозелените очи на старика беше достатъчен. Същите зелени очи го гледаха и изпепеляваха в деня на сватбата му с хубавата Женя. Младият музикант от съседното село, свирещ на тамбура, който я беше залюбил. Същият, от когото Първан я беше отнел, с помощта на зли думи и немалко интриги…
Старецът заобиколи леглото и легна от лявата му страна, намествайки се до болния. Ръката му докосна неподвижната длан на Първан, чието тяло беше започнало да се поти обилно.
— Както ти ме обрече на самота в онзи ден преди тридесет и пет години, така и аз сега те проклинам да останеш сам на този свят, дълго след като дори и мен ме няма.
Сетне старецът пусна дланта на Първан и затвори очи. Парализираният мъж не можеше нито да помръдне, нито да изкрещи. Единственото, което можеше да направи, бе да зърне с периферното си зрение лицето на легналия мъж. По него се четеше само и единствено покой. Абсолютен и жадуван покой.
Поради ужасяващия дъжд, излял се над целия регион, фелдшерът Стамен успя да стигне до схлупената къщурка на бай Първан Алтъна чак на другата сутрин. Заради разкаляния селски път му се беше наложило да заобиколи имота и да влезе през задния двор. Там той с ужас откри изстиналите тела на двамата братя, загинали от взаимно нанесените си рани. Около тях, освен две окървавени лопати и нож, имаше и полуизровен дървен сандък. Когато го отвориха, селяните намериха в него стара, но красива тамбура, която, по спомените на най-възрастните от тях, бе принадлежала на Дако Караибрахимов. Дако бе последният потомък на велик музикантски род, който, като своя инструмент, се беше изгубил от селото преди повече от тридесет и пет години.
Зачатието
Хубавата Елена беше най-известната курва в целата околия. Употребявана като селски геран, изтъркана като търговска талига и разорана като нивата на бай Денко, дет има десет вола жива сила; немаше человек, който да не е чувал за Елена, или такъв, дет да не е прониквал в тия порти, по-обширни от летно слънчогледово поле. Дори язе, бай Чинтол, брусенският знахар, съм влизал у нея, но не за туй ви разказвам таз история.
Понастоящем пиша тези редове у лекарския си дневник, като предисловие на туй, що предстои да разкрия. Забърках се, защото се занимавам с народна медицина, но основата на историята е психологическа. Преди обаче да ви разкрия случая „Елена“, е редно да ви обадя повече за нейната история…
Баща ѝ, бай Петя, Бог да го прости, беше лют комарджия, който накрая натрупа що дългове и се обеси на камбанарията. У момента, в който дяда ти Спаса, селският поп, направи панихидата — що село се изреди в къщата на Петя да си търси парата, начело със самия свети представител! Взеха всичко — овце, пилце, каруци, мускале, сено, чувале със зърно. Абе кот’ са сетиш. Ма покъщнината не стигна да изплати борчовете на стария комарджия на Брусен. Накрая мъжете си зеа кръвнината. Почнаха да дамгосват Петьовица, ако ме разбирате… Горката жена изплати в натура знайни и незнайни борчове на людете от сите мах’ли, чуле-нечуле за смъртта на Петя. Накрая оная не издържа и се фърли у бунара.
Дядо ти Спаса я опѐ и нея. Сетне зе невръстната щерка да я вкара у християнската вера и да я избави от дяволията, споходила рода ѝ. Какво е правил у черковата си не знаем, но некой селяне беха подочули, че старият серсемин, след петата ракия в кръчмата на Красьо Саздърмата, се фалил, че растела малка Елена — дашна и кротичка, ама вечер била кат сукуба палава.
Мина се, не мина и попът се спомина. Елена израсна и направи от сриващата се къщурка на Спаса бардак. Младата мома приканваше вътре сички от село, че и чужденците. Советски паметник имаме в Брусен! Много софиянци, украинци и руснаци идват тука. А Елена ги приема да спят при нея.
Научих туй от съселяните, дет се сипеха при мен, да ги лекувам от различни сърбежи и течения, дет фанале от нея. То мехлемът от невен и стрит чесън, дет приготвих, им помогна, ама аз се видех в чудо от толкова много пациенти, та една вечер отидох у Елена. От дума на дума се заговорихме, поизлекувах я и нея. Накрая даде и на стария моканин да го топне, че вдовец бех, а оногова в гащите си искаше дана…