Ергените от село продължиха да се надят у Елена и сичко си продължи по старому. Тъй — до момента, в който тя се появи една гръмотечна нощ у дома и рече:
„Баче Чинтоле — бременна съм.“
„От кого бе, моме?“ — я попитах, а тя ахна и надигна рамене. Смърдеше на бъчва и се клатушкаше. Позобих я с малко живовляк и синя тинтява, та ѝ мина.
Сетне я питах у кой месец е, а тя каза, че е така от лане, и аз я загледах. Наистина беше напълнила бузи и налела у ханша и бедрата, ама коремът и не беше баш кат вълча луна…
„Кога за последно има̀ гостенин?“ — питах я сериозно, а тя рече: „Тая вечер“.
Двама били, поляк и българин, другоселци. Чужденецът лапнал некво хапче и я лашкал от залез до среднощ.
„Защо дойде?“ — попитах я.
„Ами, баче Чинтоле, те си тръгнаха, а аз отпих от гроздовата юнашки и заспах. И тогава дойде сънят. От него се страхувам и от него искам да се избавя…“
„Къв сън ма, мо̀ре?“
„Е такъв!“ — рече тя и си седна на миндера до печката. — „Значи, събуждам се по изгрев и се въртя вкъщи. Ама слънцето се не показва. Излизам в двора — нема ветър, нема шумове, нема животинки. Гледам небето — едно такова сиво ле, без облаци.
По едно време се сещам, че сънувам и си плюя у пазвата…“
„Пила ли си нещо друго преди съня?“ — питам я и сещам, че очите ми пак се лепат по гръдта ѝ.
„Абе, обичайното — малко ракия, а кат ми стане тежко — па и малко винце.“
„И пак не разбрах, що те плаши този сън?“
„Чакай, чакай! Не съм ти доразказала. Та, сънувам туй нали и после се будя. Ама преди месец дойде един холандец у село, та донесе от унуй — що му викаха… Джойнт.“
„Cannabis indica“ — поправям я, да са изфукам, че помня нещо от знахарския буквар на татко.
„Абе унуй, де го пушат. Та той ми дава от него и сичко бе — мамата си трака. Правихме това-онова, после го изпратих, а той си забрави джойнта. Та нали знаеш. Беше годишнина, откак мама си замина…“ — тук Елена започна да хлипа — „и зех, че ги изпуших. Тогава се трупясах. И кошмарът дойде.“
Докато говореше, сълзите потекоха по-червените И бузи, а ръцете и затрепериха. Стана ми неловко, сякаш не бе Елена, селската блудница, а онова малко момиченце, което гледах за въшки на времето. Така невинна, така уплашена. Какво ли се е случило в главата и, запитах се. Сетне се доближих и я прегърнах през рамо, а тя склони глава и сякаш се успокои.
„Та, сънувах аз наше село едно такова — ни ден, ни нощ — и изведнъж усещам страшна болка в корема. Пипам се, онова вътре сякаш ме рита. И изведнъж изпод фустата ми текват едни кръвища! Болката се усилва, аз тръгвам да бегам из село да търся помощ. По улиците нема никой. Аз се паникъосвам. И, ща не ща, отивам у Рачеви.“
Гласът на Ленчето бе започнал да дрезгавее, а гримът и бе съвсем размазан от сълзите.
„Отварям вратника. Рачеви стоят на масата. Пред тех баница и буркан кисело млеко. Ама не закусват, а стоят замръзнали. Изведнъж обръщат глави към мен и втренчват очите си. Ама какви очи! То душа немаше в тех. Едни такива празни, черни кухини, но вперени в мен. А Рачеви не помръдват. Аз изпищявам, хлопвам вратата и забегвам към Миткови, съседите им.
Те също така си беа вкъщи, жената пере, мъжът кове счупения крак на трикрако столче…
Бам, бам, бам…
Не спират работа. Но очите им втренчени в мен.
Бам, бам, бам…
Махам се и оттам!“
Еленчето пак спира разказа си и се взира в мене. Усещам навън как севернякът вие като ранен единак. Кепенците на прозорците се удрят. Нещо профучава покрай стената. Обръщам се пак към Елена. И тя продължава да говори за съня си:
„У цело село няма кои да ми помогне. А и спазмите продължават… Обръщам се назад — зад мен кървава диря. Едвам вървя. Остава ми само да отида у черковата. Тъкмо съм на прага ѝ и тогава рухвам!“
Стисках яко ръката ѝ, защото се тресеше цялата.
„Пълзя по килимчето към олтара. Навсекъде греят свещи. Иконите… и те втренчени в мен, а от празните им очи текат алени струйки. Бебето продължава да ме блъска отвътре, сякаш утробата ми е стена, която иска да разбие. С всеки удар в стомаха се тресе и черковата. Иконите започват да падат, редом със свещниците, и лумва ужасен огин…“
„Спри, моля те! Достатъчно е…“ — прекъсвам я, но виждам как лицето ѝ е бело-побелело, като платно.