„Не мога, бай Чинтоле, то е пред мен! И в мен! И сега така напира да излезе — като в съня!“
„Но това все още не е възможно, ти не си толкова…“ — спирам, защото входната врата на къщата се отваря и след това веднага се затваря с трясък.
Тя продължава да разказва:
„Лежа. По гръб. И държа корема си, а пламъците се прокрадват към мен. И тогава ме поразява нова вълна болка. Имам усещането, че бебето… че то ме яде отвътре! Започвам да викам, а то продължава. Ръцете му разкъсват корема ми и излизат… Това, което виждам, са дълги и черни нокти, омазани с кръв и слуз…“
Главата ми не можеше да приеме чутото. Тя описваше случващото се така ярко… чак очите ми се просълзиха.
„Накрая то ме разпори и излезе от мен. Собственото ми бебе. Показа си главата, която беше катраненочерна, космата и уродлива. Едното му око беше малко над отворената, осеяна с жълти резци уста, а другото — под челото. Със злобна усмивчица то насочи ноктите си към гръдта ми и разкъса и нея. А лицето си потопи обратно в корема ми, където започна да изсмуква червата. Със сетни сили насочих ръцете си към главата му, но заедно с рехавите му косици, пръстите ми набараха и десетки гърчещи се глисти. Отдръпнах си ръцете и…“
Тогава не издържах и я зашлевих.
„Елена! Съвземи се!“ — изкрещях ѝ, хванах я за раменете и силно я раздрусах. — „Сънувала си демон! Това е било просто кошмар!“
Очаквах да се разплаче след плесницата ми, дори да се разгневи. Но тя изведнъж стана спокойна. Погледът ѝ беше сериозен и страшно умолителен.
„Бай Чинтоле, не го искам, моля те. Отърви ме от него!“…
Беше дълга вечер.
Бяха минали пет часа, когато се присетих да отворя за малко вратата и джамовете, тъй като в собата бе станало прекалено горещо и спаружено.
Дъждът не беше спирал.
Припалих цигара. Последната. От Еленините. Моите свършиха още докато отстранявах плода.
Оказа се, че не е било фатално късно. Беше бременна от нейде 3 месеца. След поредната цигара обаче нещо ме накара да се замисля — зачатието ѝ било нейде зимъска. Изначало не бях съвсем откровен с вас. Всъщност — след като я излекувах от сърбежите — я посещавах още няколко пъти. Нали ви обадих, че съм вдовец. Та, зимата… да. Нейде към Рождество. Абе тогава я бех боднал, беше ми обадила, че сички са си със семействата и че немало кой.
Възможно ли е този плод да е бил мой? Верно че съм на преклонна възраст вече, ама бабините зъби и сминдухът ме поддържат все още.
Влизам вътре. Елена лежи неподвижно. Тая дилянка, дет ѝ дадох, наистина я беше упоила силно.
Седам кротко до камината, в която догаря последната цепеница. Скоро ще се съмне.
Знаете ли, у тоя свят не ма нищо случайно. Много селянчета бяха пропищели от Елена. Първо беше Минчо — обесил се на белата череша у тех. Сетне Явор — беше се влюбил и той, но сетне я беше заварил с поредния ахмак. Намериха го на скалите под Дяволския водопад. Трети, Исмаил — момчето умре от глад — просто отказваше да яде и пие.
Ицо, Жеко, Пацо — който вземе, че се влюби…
Що ергени… Удавени, обесени, заколени, полудели…
Що проклятия хвърлия по нея — майки, баби и жени.
На тоя свет наистина нема нищо случайно. Бог горе си знае работата. Дяволът долу — също. А горкото момиче — вече е отървано.
Приближих се към дамаджаната в ъгъла на стаята и я отпуших.
Налех си. Изведнъж чух силен писък зад мене и се обърнах.
Елена се беше надигнала на леглото. Косите ѝ беха чорлави, а лицето ѝ — все още изкривено от болката. Очите ѝ беха вперени в мен.
„Бай Чинтоле. Сънувах го отново“ — изсъска.
Тогава нещо щукна у мене. Ударих си един силен шамар. Бузите ми се налеха с кръв. Грабнах сичките си записки и се втурнах към вратника.
Отвънка вече не се виеше виелица, но продължаваше да ръси.
Ако щете ми вервайте, но бегах, бегах, бегах…
Сетне видех чичо Маньо — търговеца. Тъкмо се зазоряваше, а старият сметкаджия потегляше от село. Другари бехме, макар и не много близки. Качи ме. По късмет отиваше в Рибарица, дека имах роднини…
Повече се не върнах у Брусен. Некак се спогодих със сестрата на вдовицата ми. Тя също живееше сама. Па поделихме скромната ѝ къщурка, а тъкмо техният знахар се беше споминал, та и работа си намерих.
Избягвах да мисля за селото, за старата къща и за Елена.
Веднъж през Рибарица мина един от чираците на чичо Маньо. Заговорихме се за Брусен и нещата там. По едно време той почна да говори за Елена, но аз го спрех. Сетне започна да ме разпитва що съм се майнал от къщата си, но аз го помолих учтиво да сменим темата.