Не исках да мисля за случилото се там. Не исках да мисля за онази нощ.
Както казах, на тоа свет нема нищо случайно.
Има нощи, в които трудно заспивам. Билките не помагат. Спомените ме връхлитат към вечерта, когато абортирах Елена. За пометане ѝ давах змийско мляко. Но умишлено бях увеличил неколкократно дозата с една надежда. Надеждата да отърва селото от нея.
Не, не би… Събуди се, шаврантията му с шаврантия. Събуди се и ме гледаше с онзи празен черен поглед, който ми описваше от кошмара си…
Нищо случайно нема на тоя свет. Господ си знае работата. Дяволът също. Затова смъртните не трябва да им се месим…
Та, толкова за случая с блудната Елена. Надявам се наистина никога да не разбера нищо — нито за нея, нито за Брусен. И ако се наложи, бих се преместил и избегал и извън околията. Макар и да осъзнавам, че заради спомените си, не бих могъл да избягам никога.
Обаждане до Америка
Сигналът от отсрещната страна на телефонната линия даваше свободно. Мина почти минута, през която никой не отговори.
Старата жена тъкмо реши да затвори, когато чу автоматичен женски глас, говорещ на непознат за нея език.
— Ало! — каза баба Спаска. — Ало! Коя си ти ма, миче? Нищо не ти разбирам.
Гласът продължаваше да говори неразбираемо заедно с бабата. Сетне спря. По сбръчканото лице на прегърбената жена в телефонната кабинка се появи плаха усмивка. С малко по-висок тон тя отново заговори:
— Ачо! Ачо търся, милото ми момче.
От другата страна не се чуваше абсолютно нищо.
— Ачо! Чуваш ли ме? Спаска съм. Обадѝ ми се, моля те!
В този момент разбра какво означава „гробовна тишина“.
— Ачо? — опита отново тя.
След това изгуби надежда и затвори слушалката…
Баба Спаска излезе от кабинката и с провлачени крачки се запъти към изхода на общото помещение.
Тъкмо беше стигнала, когато висок униформен мъж с набола брада препречи пътя ѝ.
— Извинете, госпожо, но не си платихте разговора — каза ѝ с хладен тон и безизразна физиономия той.
— Какъв разговор? Та аз не успях да се свържа! — оправда се тя, присвивайки тънките си устни.
— Апаратът е отчел друго. Елате.
Още не бе довършил думите си, когато хвана старата жена за лакътя и я задърпа към гишето, където се заплащаха ползваните услуги. Макар и да искаше, баба Спаска се чувстваше прекалено немощна, за да се възпротиви, затова просто се остави на яките ръце на мъжа.
— Госпожо, дължите двадесет и пет лева и седемдесет и пет стотинки за използваните услуги? — заяви момичето на касата.
— Какво? — едва успя да промълви старата жена. — Та аз не успях да се свържа с моя Ачо.
Младата жена срещу нея извъртя очи с отегчена въздишка. Погледна за секунда компютъра пред себе си, почеса се глуповато по тупираната кестенява коса и после с широка усмивка погледна победоносно бабата.
— Напротив! След като е давало свободно, се е включила гласовата поща на абоната и вие сте му оставила съобщение…
През това време охранителят беше започнал да побутва бабата подканващо. Тя вдигна рамене. Беше ѝ писнало да се разправя с тези нахакани младежи.
В пенсионното, при лекарката, в аптеката, в бакалиите и къде ли още не… Навсякъде ѝ искаха пари, пари, пари. С времето се беше примирила.
Без да чака още подканвания от униформения, тя сложи очилата и извади портмонето си, след което изсипа парите върху гишето и започна да брои купчинката дребни банкноти и стотинки.
— Ако искате, ще Ви помогна? — предложи мъжът, на когото явно му беше досадно да чака.
Баба Спаска обаче вдигна гордо брадичка и се дръпна от протегнатата му ръка.
— Мога и сама, душманино. Все още не съм съвсем изкуфяла…
— Как мина? — попита я възрастният мъж с камуфлажни дрехи, седнал зад волана.
— Как да мине, Серафиме… Как да мине? — отвърна му вяло жената, настанявайки се на седалката до него.
Всеки месец от две години насам историята се повтаряше. Щом дойдеха дни за пенсия, бабата слизаше до града да си прибере парите за прослуженото в миналото време. После посещаваше телефонните кабинки на пощенската станция и се опитваше да се свърже със сина си, отпътувал съвсем млад за Щатите. Баба Спаска не дружеше особено с другите баби в малкото село. Затова избягваше да използва автобуса към Брацигово и се беше разбрала с единствения ѝ останал жив приятел, — пощальона Серафим — да я кара със стария „Москвич“. И двамата бяха самотници. Отдавна всеки знаеше историята на другия. И се търсеха един друг, защото си вярваха.
Още повече ги сближаваше това, че децата им бяха отпътували в далечната земя в търсене на по-добро бъдеще, каквото селото вече не им осигуряваше. При все това Серафим имаше повече късмет от Спаска.