Жената разтвори една от найлоновите си торбички, в която държеше принадлежностите си, и извади черен, леко ръждив ключ. След няколко опита да отключи, накрая резето изщрака и Спаска вече беше в своето убежище.
Родният дом, от който не се беше отделяла задълго вече седемдесет години.
— Е, май е време да се разделяме, дружке — каза ѝ Серафим, усмихвайки се топло.
— Ела, пиле, да ми погостуваш. Ще ти направя чай.
— Остави, Спасе — отвърна ѝ. — Тази вечер очаквам да ми се обадят децата и предпочитам да съм сам, за да ги чуя повече.
Жената сведе леко очи, чиито ъгълчета вече се пълнеха със сълзи.
— Не се натъжавай, Спасе. И ти ще чуеш твоя Ачо.
Мъжът се приближи и я прегърна леко.
Тя отпусна треперещото си тяло в обятията му. Само за малко, след което се отдели.
— Ангеле мой. Нека ти дам някой лев — за горивото и дето ме повози.
— Остави — отговори мъжът. Погледът му я избягваше. Личеше, че вече му е крайно неудобно около нея. — Задръж си ги. И без това те ошушкаха в пощата.
— Благодаря ти! И ела да ме видиш, скоро.
Макар и на нейната възраст — 71 години — Серафим беше много по-жизнен. Нямаше нито високо кръвно, нито болести. Дори ловуваше често. Спаска си мислеше за него, докато прекосяваше калния двор по път към къщата. Ех, на времето какъв снажен момък беше! Да бе избрала него. Сега щяха да си живеят заедно. Уви, пътеките им не се пресякоха и макар да си бяха останали приятели, сега ги разделяха много неща. Децата му бяха купили апартамент в града и вече почти нищо не го задържаше на село. Идваше си все по-рядко — колкото да достави пощата, ако въобще имаше такава. Сигурно след пренощуването в старата си къща щеше да се прибере обратно в Брацигово и да се върне чак след седмица-две. А може би дори месец.
Баба Спаска прекрачи прага на дома си.
Старата жена приседна на дървения стол до постланата с вестници маса, върху която имаше само една тенджера с накиснат от предната вечер боб. Погледна часовника на стената и се смръщи на бавно нижещото се време.
„Няма да готвя — помисли си. — А и за какво? Манджата само ще вкисне.“
Тайничко се бе надявала Серафим да ѝ гостува. Тогава щеше да има стимул да приготви гозба. Бяха имали и такива вечери. Тя сготвяше храната, той вършеше нещо из къщата. Сетне вечеряха, говореха си и разглеждаха снимки от едно време.
Жената вдигна с немалко усилия една от торбите, които мъкнеше от града, и извади съдържанието ѝ — два салама, пакетче вафли, три кисели млека и два хляба.
Щяха да ѝ стигнат до съботата, когато магазинчето в центъра работеше.
Отвори пакетчето с вафлите и извади една, след което стана от стола и се насочи към спалнята. Пътьом видя, че таванът на коридора е подгизнал. Покривът отново течеше. Пролетните дъждове, по подобие на есенните, съсипваха бавно и неумолимо къщата. Добре поне, че идваше лято.
„Ами зимата? — долетя неканена мисъл в главата ѝ. — Дано успея дотогава да се свържа с Ачо…“
Щеше да му разкаже за бедите си. Може би той щеше да ѝ изпрати пари. Да ѝ помогне. Дори да ѝ даде джиесем, чрез който да се свързват…
Ачо… Едничката ѝ надежда. Запиляна някъде в Америката…
Навън се свечеряваше, а жената вече лежеше на леко наклонената, отдавна счупена кушетка. От близо час, свита върху изгнилия дюшек, сгушена в оръфаното родопско одеяло, разглеждаше снимки. Черно-бели, от младини. Когато още беше хубава мома. Облечена в носия и окичена с цветя. На починалия ѝ мъж — Цако — от казармата. След тях идваха снимките от сватбата им, от кръщенето на малкия Ачо.
Снимка след снимка жената пътуваше в спомените си. Единственото, което животът не можеше да ѝ отнеме и да изтръгне от нея.
Светлината, идваща от отворения прозорец, вече се топеше. Спаска се надигна и запали една от свещите, която извади от чекмеджето. Сетне затвори облепения с вестници прозорец. В стаята настъпи плътен мрак, нарушаван само от светлика на трепкащата свещ.
Изведнъж вратата се отвори. Чуха се меки стъпки и нещо скочи до нея в кревата.
— О, писа̀но! Ти дойде, ма! — каза жената и погали гушещата се в скута ѝ черна котка.
Така, прегърнала мъркащото животно, старицата продължи да разглежда старите снимки, които събуждаха моменти от изживяното минало. Събирания, селски сборове, пътувания до Брацигово, Пазарджик, София…
Снимки от годините ѝ като магазинерка в селото. Снимки от изкласяването на Ачо. Снимки от оранжерията, която Цако поддържаше. Снимки от изпращането на Ачо да следва в София…