Малките хартийки бавно и неусетно въртяха лентата на живота и я водеха към настоящето.
По едно време ѝ хрумна да пусне радиоточката. След завъртането на бутона обаче се чу пращящ звук, който ѝ напомни, че устройството не работи.
Все се канеше да каже на Серафим да го оправи. Все се канеше и забравяше. Вече почти година.
Мислите ѝ непрестанно летяха към Ачо.
„Къде си, момчето ми? Нахранено ли си? Живо ли си? Имаш ли жена?…“
Къде от топлината, споделена с котката, къде от умората от деня, прекаран в пътуване, къде от вече преклонната ѝ възраст… жената започна да притваря очи. Сънят я търсеше. Да, тя щеше да му се отдаде. Неговите прегръдки бяха най-здрави и най-сигурни.
И единствените, които щеше да получи.
Дълго обаче Спаска не успя да заспи както трябва. Тъкмо се унасяше и нещо я вадеше от унеса. Поскърцване на някоя дъска на покрива. Изшумоляване в двора.
Все имаше нещо, което издърпваше съзнанието ѝ от дълбините на унеса и я караше да стои нащрек.
Спаска стоя поне час със затворени очи, но полубудна. Тялото ѝ започна да се поти. Навън вятърът виеше, а от време на време се чуваше и лаят на скитащите псета. После изведнъж небето прогърмя, а по керемидите затропа дъжд.
Ромонът успя да я унесе. Мислите ѝ, преливащи от спомени до притеснения за предстоящите сезони и това, което трябва да свърши по къщата и градината, се сляха в една спирала, която успя да я завърти към небитието и покоя.
За съвсем малко.
Нещо прибяга в стаята. Спаска се стресна и надигна. Вдигна свещта и я насочи към мястото, откъдето беше чула шума. Не се виждаше нищо.
Проклетият съсел. Отново върлуваше в къщата. Макар котката да хващаше мишки, със съсела не можеше да се справи.
Веднъж старицата го беше видяла — огромен, тридесетсантиметров плъх. Прокле се, че е оставила храната на масата в кухнята.
Умората отново я дръпна към леглото. Клепачите ѝ тежаха. Сънят я искаше. Вече бе готова да заспи, забравила за всички шумове, идващи отвън и дори от съседната стая, където съселът се беше промъкнал.
Тогава котката скочи от скута ѝ право на пода, след което се стрелна към другата стая. Спаска отново отвори очи. Сигурно Писа̀на беше последвала плъха. Очите ѝ отново започнаха да се затварят, когато оттатък се чу мяукане. Първо тихо, после — по-силно. Спаска чак настръхна от тревогата на котката.
Надигна се от леглото, взе в ръка свещта и се изправи с усилие. Не знаеше кое време е. Дъждът бе отшумял, чуваше се само оттичането на водата в улуците. Старицата тръгна бавно към съседното помещение. Дъските под краката ѝ скърцаха. Направи ѝ впечатление, че е по-мрачно от обикновено.
Изведнъж дъхът ѝ спря.
Видя нещо на прага. Приближи се и насочи свещта към силуета. Беше котката. На слабата, трепкаща в ръката ѝ светлина, разпозна Писа̀на. Муцунката на животното беше кървава. То стоеше кротко, като от време на време примлясваше.
„Сигурно е видяла сметката на съсела“ — помисли си Спаска и продължи напред.
Котката измяука и я последва.
Съседната стая тънеше в още по-непрогледен мрак. За съжаление, трафопостът на улицата беше счупен и техниците вече месец не идваха да го проверят. Спаска, останала единствена в радиус от двадесет къщи, трябваше да се примири и да използва свещи.
Светлината от свещ обаче беше прекалено оскъдна. Жената не виждаше много по-далеч от носа си. Пламъчето се виеше и светеше все по-слабо и по-слабо, сякаш нещо го приглушаваше.
Както си вървеше зад нея, котката изведнъж притича напред и скочи. Спаска се ориентира и се досети, че животното се намира върху масата, където беше оставила храната. Може би точно там Писана беше сварила и удушила плъха.
Преди да стигне до масата обаче, Спаска се препъна в крака на леглото. Насочи свещта пред себе си, за да се ориентира по-добре и без да иска, извика.
Отстъпи уплашено назад.
На леглото в кухнята, по гръб, лежеше човек.
Сърцето на Спаска заби лудо. В ушите ѝ започна характерното за вдигнато кръвно бучене. Любопитството обаче надделя.
Хванала с две ръце свещта, прегърбената старица внимателно се приближи до леглото. Сега сякаш светликът беше малко по-силен. Спаска успя да различи фигурата на мъж.
— Кой си ти, бе? — бяха думите, за които събра смелост.
Никакъв отговор.
За сметка на това, върху гърдите на мъжа се беше настанила котката. Животинчето бе легнало и от време на време облизваше все още зацапаната си с кръв муцуна.
— Ехо?
Фигурата на мъжа не помръдна. Бабата приближи още. И застина.
Разпозна човека на леглото. Нямаше как да сбърка дрехите, тялото под тях и чертите на лицето.
Това беше Цако. Покойният ѝ съпруг, погребан преди две години и половина. Легнал в същата поза и на същото място, където го беше намерила в онази ранна утрин.