— Хайде, събирай си багажа. Ще те водя в града. Не трябва да те намират тук. Ще съберем всичко ценно, ще се измъкнем през задния двор, към гората. Ще се скрием там. После ще заобиколим към моята къща и „Москвича“. Ще се качим и ще избягаме.
Спаска се обърна към него. Очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Не мога… Не мога да напусна Жребичко.
Серафим ахна.
— Тук отраснах. Тук ме отгледаха. Тук се омъжих.
Тук родих. Тук прекарах живота си.
— Ти си луда! — каза ѝ Серафим невярващо.
— Не! Ти си луд — да ми предлагаш онзи отвратителен град. Виж ме на колко години съм. Изсъхнало цвете съм. За кога ще ми сменяш саксията?
— Животът ти е в опасност!
— Остави ме! — Спаска го блъсна и тръгна обратно към стаята си.
Мъжът тръгна след нея и се опита да я спре.
— Спри се, Спасе! Просто събери всичко ценно, което имаш, и да се махаме.
Със сила, която той не очакваше от нея, тя го отблъсна. Очите ѝ святкаха като на хванато в клетка животно.
След секунди и двамата бяха отново в стаята, а тя бе коленичила пред един от дървените скринове и хвърляше във всички посоки намиращите се в него дрехи. Накрая извади от дъното му едно сандъче и се надигна.
— Какво е това? — попита я Серафим.
— Всичко, което имам… — отвърна му тя и отвори капачето на сандъчето.
За пореден път Серафим остана безмълвен. Пред очите му се откри блясъкът на няколко златни накита, брошки, обици и пръстени.
— Това е наследството на рода ми. Помогни да го закопаем в двора, за да може Ачо след време да го открие и да остане за него.
— Ти си луда! — изкрещя повторно Серафим и се отдръпна крачка назад. — Ачо няма да се върне! Ачо не иска да чуе за България, затова и не те е търсил. Ще заринеш всичкото това има̀не в земята да го ядат червеите! Ти наистина си се побъркала!
Жената стоеше пред него със сандъчето в ръце и не помръдваше.
— Ела с мен в града! Ще продадем златото, а парите ще ни стигнат да изживеем старините си заедно!
Тя стоеше все така, без да помръдне. Накрая проговори, съвсем тихо:
— Значи чак сега смееш да ми предложиш това. Когато видя блясъка на златото, а? Проклети да сте, ти и Митковският ти род! Чакам те вече година да се сетиш. Но ти си все неуверен, все мрачен, все несигурен. Вече знам какво те е спирало. Сигурно ме лъжеш и за мародерите.
Думите ѝ му действаха като плесници. Серафим отваряше уста и я затваряше, без да издава звук, а накрая сведе побелялата си глава.
— Спасе… Повярвай ми. Много има̀не имаш. Ела с мен… Ще те намерят.
— Лъжец си ти! — каза му тя и се завъртя.
Насочи се към изхода на къщата. Макар да не бе успяла да спи като хората, усещаше прилив на сила. Сега, когато беше получила някои отговори, сякаш желанието ѝ за живот се бе върнало.
Докато вървеше към вратата, тя чу стъпки зад себе си. Серафим я следваше. Той отново протегна ръка към нея. Хвана я за рамото и я разтърси. Жената не очакваше да вложи толкова сила. Залюля се и изтърва сандъчето. Златните украшения се разсипаха по пода.
— Подлец! — кресна му тя. — На! За какво ти имах вяра?!
Наведе се и започна да събира търкалящите се по земята скъпоценности, сякаш очакваше Серафим да започне да граби едничкото ѝ съхранено богатство. Но той стоеше все така изправен. За момент тя вдигна глава и го погледна. Очакваше поне да я наблюдава, но вместо това взорът му се губеше някъде навън, през прозореца. „Към пътя“ — осъзна тя.
Тогава ги чу.
Силни мъжки гласове, викове и смехове. Съпроводени от тропот на копита и звуци на тресящи се по неравния път каруци. Мародерите наистина идваха.
Бяха вече съвсем близо до дома ѝ.
Спаска се надигна и също погледна през прозореца. Мъжете приближаваха заключената порта. В ума на Спаска се стрелна мисълта, че Серафим сигурно е прескочил оградата. Нейният Серафим. Сега тя осъзна, че всичко, казано от него, е истина. Бандитите наистина бяха дошли в селото и бяха набелязали къщата ѝ. А той беше дошъл да я спаси.
Тя обърна погледа си към него. Търсеше разбиране. Търсеше прошка. Но единственото, което видя, беше неистов страх.
— Какво ще правим, Серафимчо? Извинявай, пиле… моля те.
Докато изричаше думите, мародерите вече блъскаха металната врата. Оттук можеше да чуе гласовете им. Бяха весели.
— Как може… посред бял ден… само цигани могат да бъдат толкова нагли — каза тя, усещайки все по-силно надигащия се в нея страх.
— Не само цигани, Спаске. В тези шайки има и българи, и турци.
— Но как… — попита тя невярващо.
— Ето така! Алчността е еднаква за всички хора — Серафим ѝ подаде ръка. — Все още има време да се измъкнем през задния двор.
Бабата хвана ръката му и пристъпи. Кракът ѝ обаче закачи намиращите се на пода накити. Спаска замръзна. Нима щеше да остави има̀нето си в ръцете на тези мародери? Нима щеше да остави родния си дом да бъде изтърбушен, унищожен и изоставен?