Тя внезапно взе друго решение и погледна твърдо Серафим.
— Не! Няма да им позволя!
Пощальонът за пореден път стоеше изумен пред нея, неспособен да помръдне или каже нещо. Очите ѝ не мигваха. Вътре в тях Серафим виждаше пламък, който не се беше разпалвал от младостта им. Спаска беше от Ильовския род. Викаха им „Лудите“. Точно така! С годините на грижи за семейството този пламък се беше изпарил. И сега, пред надвисналата опасност, той отново се бе пробудил и я караше да пламти цялата. Но освен него, в очите на Спаска имаше и безумие. Невъобразим бяс, разрастващ се с всяка секунда.
— Хайде! Да браним дома си! — тя се втурна към стаята, където стояха инструментите и сечивата.
Гласът на здравия разум у Серафим обаче се обади. Още рано сутринта, когато беше отишъл на извора и беше видял бандитите, страхът го беше хванал за гушата. Един поглед навън беше достатъчен на старика да се опомни. Мародерите бяха разбили вратата и вече влизаха в двора, ритайки и събаряйки всичко, изпречило се на пътя им.
Спаска бе потопена в пожарищата на обзелата я лудост. Той не можеше… осъзна — не искаше да я спасява.
Серафим клекна при разпиляното има̀не, събра каквото можа по джобовете на панталоните и якето си и се втурна към спалнята на Спаска. Оттам щеше да излезе през прозореца и да избяга в гората.
Пред погледа ѝ се редяха мотики, търнокопи, лопати, коси и брадви. Но това, което тя търсеше, бе старата пушка-двуцевка на покойния ѝ мъж. Старицата я вдигна, от тежестта ѝ залитна и едва не падна. Въпреки това събра сили и се изпъчи гордо с оръжие в ръце. Върна се обратно в коридора. Серафим го нямаше. Отвън се чуваха виковете на мародерите.
— Излез, мършо! — викаше един от тях, а другите му акомпанираха с кикотене.
— Предай златото и обещаваме, че няма да те мъчим много — добави друг.
Откъм стария хамбар се чу мощен трясък. Явно част от бандитите проникваха там — може би търсеха добитък, който също да плячкосат.
Единственото, на което разчиташе, бе да ги изненада. Почувства нова вълна на сила. Подпря пушката на стената, отвори широко прозорците и видя лицата им — мръсни, брадясали, изкривени от злобни усмивки. Мъжете бяха едри, облечени в изцапани, кални дрехи. При вида ѝ те зяпнаха и за момент се смълчаха, след което започнаха да се смеят.
— А, ето я бабката… Е, дърто? К’во реши? Ще излезеш ли сама? — попита най-грамадният от тях.
— Никога! — извика тя и придърпа двуцевката.
Беше им нужно известно време, за да осъзнаят какво се случва и да реагират. Старицата вдигна тежката пушка, опря я в рамото си и насочи цевта към намиращия се най-близко мародер. После натисна спусъка, като се молеше наум пушката да е заредена.
Мародерът, срещу когото беше възпроизведен изстрелът, скочи инстинктивно. В същото време откатът на оръжието я удари толкова силно в рамото, че Спаска извика от болка. Беше прекалено крехка, за да го използва. Виковете, идващи отвън, ѝ подсказаха, че някоя от сачмите е уцелила нашественика.
Моментът на триумф беше изключително кратък. Тя не усещаше дясната си ръка, сигурно рамото ѝ беше извадено и болката я изгаряше. Хвърли поглед навън отново — простреляният бандит се гърчеше на земята. Притискаше раната, от която плискаше кръв. Другите обаче, вместо да бягат уплашени, както се надяваше Спаска, стояха и я следяха с поглед. След секунди от плевнята излязоха други двама.
Лудостта, която я бе обзела допреди минута, вече се беше изпарила. Сега стоеше срещу четирима бандити, които не само искаха да я оберат, но и да отмъстят за ранения си приятел.
— Ще страдаш! — изкрещя единият и извади нещо изпод ризата си.
Нож.
Тръгна към нея. Другите го последваха. Един от тях успя да откърти талпа от закрития геран и я размаха заплашително.
Баба Спаска погледна изтърваната пушка и се опита да се наведе, но кръстът ѝ я сряза.
Седемдесет и една годишна старица срещу четирима мародери. Можеше просто да им предаде всичко, което имаше, и да се надява да я пощадят. Сега, когато вече бе останала без сили, тя се дотътри до стаята си и опита да залости вратата с изпразнения скрин и два стола.
… Серафим отдавна беше навлязъл в гората зад къщата на старицата. Наричаха горите покрай Жребичко Кръстови, защото всеки камък, намиращ се в тях, беше изографисан с малко кръстче.
Докато старикът бягаше, част от прибраните в дрехите му скъпоценности почнаха да изпадат от натъпканите джобове. Обзет от неистов страх, той не спираше, а продължаваше по пътеката, криволичеща между дърветата и камъните. Върху тях отчетливо личаха кръстовете — набиваха се в очите му както пироните в ръцете на Спасителя, чиито мъки символизираха.