Съзнанието на бягащия мъж се връщаше назад. Към Спаска и участта, която ѝ беше отредена.
„Участта, на която аз я оставих“ — пламна мисълта в главата на Серафим, където образите на гори, камъни, кръстове и лица на светци вече се преплитаха. В образа на Исус Христос, с натежали от скръб очи, Серафим виждаше собственото си отражение — едно малко, бягащо, страхливо човече, зад което се разстила пътека от откраднато злато. Това ли беше той? Затова ли беше живял седемдесет и една години?
Серафим познаваше добре тази гора и пътеката, по която бягаше. Рязко сви и пое по едно от разклоненията ѝ — право към място с малка стръмнина, водеща до твърди камъни и драки.
Малка, но достатъчно висока, за да може да се хвърли и пребие.
Спаска ридаеше в ъгъла на стаичката си.
Мародерите викаха и блъскаха по залостената от мебели врата. Някои от тях бяха заобиколили къщата и сега се намираха пред прозорците ѝ. Пътят за бягство бе напълно отрязан.
В следващия момент онези, зад вратата, успяха да разбият пантите ѝ, след което настанилата се за кратко тишина бе последвана от мощен трясък. Бабата се сви още повече в ъгъла.
Двама от бандитите връхлетяха в стаята, помитайки слабата барикада встрани.
— Къде си бе, уруспийо долна? Сега ще си платиш!
Мъжът, изкрещял тези думи, веднага я фиксира. С няколко движения се озова при нея и с грамадната си ръка успя да хване изкъртената кушетка и да я запрати настрани. В същото време силен трясък от счупен прозорец и животински рев ознаменуваха пристигането на другите.
— Кой ще е първи, момчета? — изграка един от новопоявилите се.
— Първо претърсете стаята за ценности. После ще отмъщаваме за Асен — каза онзи, който беше отместил леглото.
Последваха няколко минути, през които бандитите тършуваха. Обърнаха всички скринове, разровиха навсякъде. Изкъртиха вратите на едничкия гардероб и разхвърляха всички дрехи и завивки.
— Къде си скатала пенсийката и скъпоценностите си? — попита единият.
Явно не ги беше забелязал в коридора. Или може би там въобще ги нямаше? В постепенно разпадащото се под ударите на лудостта от шока съзнание на бабата, се появи образът на Серафим, заграбващ всичко, което успее, и бягащ надалеч. Беше я изоставил. Както я беше изоставил покойният ѝ мъж. Както я беше изоставил и Ачо. Никой не я обичаше и всеки я беше отхвърлил…
— Къде са парите ма, свиньо?! — изкрещя мародерът и я хвана за плитката. Повлече я за нея през стаята.
— Нямам нищо — промълви през сълзи тя. — Оставете ме!
Ритникът в стомаха дойде неочаквано. Баба Спаска се сгърчи от болка.
— Алейдине, я по-кротко, бе! Да не я умъртвиш! — каза един от съратниците на насилника.
— Спокойно, Данчо. Има време.
Мародерът, който я беше ритнал, я сграбчи и я надигна, след което я обърна към центъра на стаята. Там друг от бандитите, събрал на купчина снимките ѝ, вече разкопчаваше панталона си.
— Изверги! — изхлипа жената.
— Я да мълчиш! — извика единият и я зашлеви през лицето.
— Помощ! — изкрещя бабата с последни сили.
Нов удар. Този път — с юмрук. Светът се разлюля под краката ѝ.
— Няма кой да те чуе. Всички се крият, а скоро и тях ще изровим от бърлогите им. Ще запалим цяло Жребичко. Ще ви изколим всичките!
Бабата продължаваше да плаче, а мародерът — да блъска тялото ѝ с гнусните си ръце. През това време онзи, в центъра на стаята, вече се облекчаваше, поругавайки спомените ѝ.
— Къде са децата ти? А?! На майната си. ХАХА! — изсмя се друг от мъжете. — Няма и да те намерят, помни ми думата. Радвай се, че поне те са далеч. И че няма да видят това, което ти предстои!
Мародерът, когото бяха нарекли Алейдин, я блъсна на леглото. Наведе се и започна да разкъсва дрехите ѝ. Бабата се гърчеше и крещеше. Бандитите се хилеха.
— Кой ще е пръв? — попита Данчо, разкопчавайки колана си.
— Викам първо да ѝ метнем един бой, че нали я видя какво прави с пушката. Да не пострада мъжеството ти — отвърна му Алейдин.
— Тая ли бе? — викна друг от мародерите. — Тя е жив зян! Ще умре още на първия половин час. Няма да е като оная от Исперихово — да държи два дена.
Мъжете обърнаха хищните си погледи към свитата на кълбо жена.
И ѝ се нахвърлиха.
Гнусните им ръце я опипваха и удряха едновременно. Спаска се опита да мисли за какво ли не — за миналото си, за Ачо, за Серафим. Тези мисли обаче не ѝ предоставяха убежище. Старото ѝ тяло беше извадено на показ и обругавано от безмилостните насилници, които отдавна върлуваха безнаказано по селата.