Нямаше какво да я спаси — нито физически, нито духовно. Някак си прие този факт и чак тогава почувства някакво облекчение. Вече не чувстваше нищо. Да, така беше по-добре… Много по-добре.
Идеята за смъртта ѝ се видя примамлива. Стопляща. Предпазваща. Повече от всичките напразни надежди, които имаше през последните години. И докато понасяше поредните удари, старицата зачака срещата си с нея.
Времето ѝ постепенно изтичаше.
Беше късен следобед, а един мъж все още седеше зад бюрото в изрядно чистия си и обзаведен по последен писък на модата офис. Докато следеше прилепения за стената огромен екран, с постоянно променящи се цифри, той клатеше бързо и ритмично левия си крак. Акциите, акциите… Трябваше да паднат. И той да е готов! Да ги изкупи преди всички и да ги изтъргува възможно най-изгодно.
Аромат на кафе достигна до ноздрите му.
Мъжът, който беше някъде около тридесетте, се обърна към току-що влязлата в стаята млада жена, облечена в бяла риза и кожена пола.
— Шефчее… Хайде почини си малко от тези цифри! Виж, нося ти кафе.
Тя седна върху бюрото и се заигра с вратовръзката му.
— Ей, Сидни. Не на работа. Моля те!
— Ти винаги така казваш! — отвърна тя и се спусна към него.
Устните им се впиха. Целувката трая няколко дълги секунди. После той се отдръпна. С едната си ръка продължи да опипва младшата асистентка по гръдта, а с другата се опита да стигне до дистанционното. След като най-после го хвана, мъжът го насочи към екрана с цифрите и натисна един от бутоните. Различни природни пейзажи — от ледници до пустини — започнаха да се сменят един след друг на екрана.
Девойката отново се наведе към мъжа, но той се отдръпна и се усмихна.
— Виж, дяволче. Ще си позволя половин час почивка. В него трябва да поместя личната си кореспонденция и теб. Да кажем така — ти ще разкараш това кафе и ще ми донесеш охладен бърбън. През това време ще прегледам гласовата си поща от последните 24 часа. И като дойдеш…
Той ѝ смигна. Тя се надигна, нацупи се леко, врътна дупето си демонстративно и излезе от офиса.
Мъжът извади таблета си и започна да преглежда пропуснатите служебни и лични повиквания. Имаше няколко от жената и детето. Както и няколко от различни приятели. Това обаче, което му направи впечатление, беше, че има и едно от непознат странен номер. Нещо все пак му беше познато — може би кодът?
Да. България. Кой пък го търсеше оттам? Беше зарязал тази скапана родина отдавна. Пръстът му се насочи към екрана и кликна за прослушване на съобщението. Оттам долетя глас на възрастна жена:
„Ачо! Ачо търся, милото ми момче.“
Мъжът кликна върху паузата. За момент в главата му се роди недоумение. След това в стаята връхлетя младата асистентка, носеща бутилка бърбън в едната си ръка и съд с лед в другата.
— Е, палавнико, готов ли си за кратка почивка?
Той още беше озадачен, но полюшващата се гръд от дълбокото деколте на девойката го изскубна от мислите му. Все пак реши да пусне съобщението отново.
„Ало, миче, кажи на Ачо, че Спаска го търси.“ Спаска? Коя пък беше Спаска? Нямаше време да мисли много-много. Имаше половин час да се позабавлява, преди пак да се влее в света на акциите и кариерата си. А и в крайна сметка вече не беше Ачо. От няколко месеца насам се беше простил и с родното си име — официално бе Стивън.
И нямаше нищо, което да го свързва с онази кофти страна, която на младини се беше опитала да разбие мечтите му…
Реквием за старец и мечка
Още преди да чуе стъпките и да види задаващия се силует, бай Стоимен долови миризмата на изпотеното му тяло и отдавна покрития с плесен вехт ямурлук. Крачките на Учителя (както беше прякорът на съселянина му и негов ловен другар) бяха бавни и отмерени. Стоимен не сваляше сините си очи от едва влачещия се насреща старик. Отварата от коприва отдавна вече не вършеше работа за отмалелите кости на близо осемдесетгодишния мъж.
Когато се изправиха лице в лице, кротко седналият на заскрежения объл камък Стоимен преглътна. В студения въздух се носеше още една миризма.
Страх.
— Завардих я при Мръсния вир, оттам ще видиш и дирята ѝ — рече Учителя и наведе глава.
Бай Стоимен ясно осъзнаваше, че мъжът не иска да го погледне. Старият ловджия знаеше защо. Едно време би го укорил или дори избъзикал, но положението, в което се намираха, не позволяваше такова отношение. Ето защо Стоимен просто се надигна ловко и потупа Учителя по рамото.
— Връщай се при Донка и Кунчо. Вълците със сигурност са усетили какво се случва, най-малкото са надушили кръвта. В случай че нападнат, Кошарата ще има нужда от още един човек.