А и за да оцелеят.
Кървавата диря доведе бай Стоимен до една от пещерите в подножието на Вейката. Високият връх се извисяваше над стареца като бесило, на което да се покачи и да се отърве от тегобите си.
Тази нощ щеше да се реши всичко.
Доколкото му беше известно, мечките бяха едни от животните с най-бавен метаболизъм. Бай Стоимен смяташе, че ще отнеме време, докато куршумът я отслаби наистина. Можеше да постои няколко часа и да я изчака дори да заспи, след което да я разпори. Нощта обаче ставаше все по-студена, а ловджията усещаше как отварата от гръмотрън губи ефекта си. Крайниците му се вкочаняваха. Освен това, макар да му беше сторила десетки злини, мечката заслужаваше достойна смърт. В битка.
Възрастният мъж стисна още веднъж дървената дръжка на копието си. Гордееше се с ръчно изработеното си оръжие, за чиято направа беше лишил стария орех от плодовития и здрав клон.
Старецът пристъпи в пещерата.
В бърлогата на звяра миришеше на кръв и мърша. За щастие, дупката на мечката беше плитка, а луната зад гърба на бай Стоимен — пълна. Отварата от очанка, която беше изпил след тази от гръмотръна беше подсилила зрението, което така или иначе цял живот не го беше изоставяло. Също така той сякаш усещаше и топлината на мечото туловище.
Звярът изрева и се нахвърли срещу натрапника. Възрастният мъж, естествено, очакваше подобна рязка и настървена атака и успя да се хвърли и изтъркаля настрани.
Явно изстрелът на Учителя не беше чак толкова лош. Изглежда инстинктите на мечката бяха притъпени от болката и тя не успя да предугади какво е намислил бай Стоимен.
С ловко движение ловджията се изправи. В същото време мечката, усетила изплъзването на противника си, се обърна и се вдигна заплашително на задните си крака срещу него. Бай Стоимен чакаше точно този момент. Хванал копието си с две ръце, се нахвърли срещу незащитените гърди на звяра. Дали от заледения участък или от събралата се на локва кръв на мечката, старецът се подхлъзна и острието на копието му килна надолу, ръгвайки животно в корема, а не в сърцето, където се бе прицелил. Бай Стоимен падна на колене, но съумя отново бързо да се изправи точно когато мечката се нахвърли върху него. Огромната ѝ лапа попадна в гръдния му кош. Ударът беше толкова силен, че отпрати ловеца в една от каменните стени на пещерата. Главата му срещна един от издадените ръбове. В яростта си обаче животното се бе донанизало на копието, чието метално острие разкъса част от жизненоважните му вътрешности.
Последното, което Стоимен видя, преди черната пелена да се спусне над взора му, беше строполяващата се мечка, която все пак бе успял да надвие. Кротка усмивка озари сбръчканото измъчено лице на стареца.
Славна, но и в същото време заслужена смърт. Макар набезите на звяра да бяха унищожили голяма част от стадото му, той беше видял сметката на останалите мечки в околността, част от които вероятно от нейния род.
Такива бяха законите на дивото, което се беше възродило. Още и още млади хора напускаха селата и оставяха възрастните си роднини на произвола. Природата подивяваше, зверовете се множаха, а оцелелите нямаха друг избор, освен да се борят. Защото за тях родният дом беше всичко.
Бай Стоимен усети как белият му дроб започва да се пълни с кръв. Ударът на мечката бе счупил ребро и то го бе разкъсало отвътре. Оставаха му последни глътки въздух. Нямаше сили да отвори очи, но мислите го понесоха към ранната утрин, в която бе издоил четирите останали овчици. Старикът бе излязъл пред кошарата и се бе вгледал към небето, откъдето очакваше скоро да се появят пристигащите от юг птички. Макар че зимата бе продължила по-дълго, хората бяха успели да оцелеят. Пролетта щеше да дойде, вълчищата постепенно да се преместят в своите си територии, където да дебнат дивеч.
Аз изпълних своя дълг.
Защитих дома и семейството си.
Бащи
Часът беше точно 13:45 и звънецът удари в наполовина пълната класна стая. Звукът му беше придружен от превъзбудените и весели гласчета на учениците, дошли на последния за тази година учебен ден.
— Добре! 3-ти „б“ клас! — плесна с ръце учителката. — Ще се видим през септември, а дотогава — умната, и да си прочетете книгите от списъка.
— Добре, госпожо Макавеева! — изчуруликаха в хор хлапетата и занаставаха от чиновете си.
Класната стая беше огряна от топлите слънчеви лъчи на юни. Оранжевата светлина, пропускана от широките прозорци, къпеше в мекотата си.
Докато няколко от третокласничките бяха наобиколили облечената в дълга пола и с прибрана на кок коса, учителка, обсъждайки списъка с книги за лятото, друга група деца се беше скупчила в един от ъглите на стаята. Четирите момчета обсъждаха нещо толкова оживено, че гласчетата им наподобяваха жужене на пчелен кошер.