— Мен ще ме карат към града довечера — рече Стоянчо леко напрегнато.
— А пък ние с татко и мама утре ще тръгваме към Милано на екскурзия — обади се русолявият Тихомир.
— Е, приятели, значи имаме едва четири часа за игра — извиси се гласът на най-високото от децата — Самуил. То беше лидер на малката групичка.
Докато малчуганите говореха, стаята се беше опразнила. Освен четиримата, седнало на чина си, имаше и още едно хлапе, което беше забило нос в тетрадката, драскайки нещо вътре. Името му беше Захари.
Изведнъж хлапетата обърнаха глави към него.
— Зарко! Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Самуил.
Момчето не го удостои с отговор. Високият тръгна към него.
— Ей! Извинявай, задето ти напълнихме раницата с конски фъшкии онзи ден. Беше шега! Ние наистина искаме да си играеш с нас.
Захари вдигна сините си очи от тетрадката и погледна съученика си. Изражението му беше каменно.
— Мислим да ходим при старата плевня. Ела! — обади се Петърчо, луничаво къдрокосо момче с едри бузи.
Захари въздъхна.
— Какво ще правим там? — попита с тихия си и плах глас.
— Ще ти покажем една от нашите игри — отвърна Самуил, вече на сантиметри от него. — Е, идваш ли?
— Добре — промълви Захари и се надигна, затваряйки тетрадката си. Преди кориците да се съберат, Самуил ясно видя десетките нарисувани черепчета, които вместо очни кухини имаха хиксчета…
Дамяново беше сравнително голямо село. Жителите му бяха достатъчно, че на територията му да функционира училище. Освен това в селото имаше лекар, местна полиция, няколко бакалии и странноприемници, разположени в различните махали. Повечето от мъжете и жените на средна възраст работеха в близкия град, най-вече заради големия завод там. За децата обаче целият свят се ограничаваше със селото. Когато имаха свободно време, обичаха да ходят до реката, да ритат топка на някое от игрищата, да играят на стражари и апаши по улиците или да изследват изоставени сгради. Една от тях беше старата плевня зад мандрата. От училище малчуганите се отправиха натам за последните игри, преди лятото да ги отвее в различни посоки извън селото.
Първо започнаха с гоненица, която премина в боричкане между по-активните от тях. Захари обаче като че ли се социализираше по-трудно. Макар да го бяха поканили, децата все още страняха от него, тъй като момчето не говореше с почти никого в училище, беше все умислен, мълчалив. Бележките му бяха слаби. Самият Захари беше пристигнал с майка си в селото наскоро, едва преди половин година, и никой в Дамяново не знаеше почти нищо за тях. Неуспели да приобщят момчето, съучениците му бяха започнали да му се подиграват и да го тормозят. И макар сега да го бяха поканили, децата знаеха, че това не е достатъчно, за да го накарат да се почувства един от тях.
Пристигнаха задъхани в двора пред старата плевня след час лудешки бяг. Сетне всички насядаха върху буйната трева. Наизвадиха от раниците си вафли и пакетчета семки и се заговориха. Само Захари стоеше настрана, прегърнал колене и погледът му се рееше в нищото. Слънцето напичаше здраво, а околността, обрасла с високи треви, из които бяха нахвърляни боклуци, беше изпълнена с жуженето на пчели и песента на щурчета.
— Е, приятели! Сега ще играем на „бащи“! — рече на висок глас изправилият се Самуил и размаха юмрук. — За Зарко да поясня — в тази игра всеки показва какво прави баща му. Свитото в края на отъпканата полянка момче леко стъписано попита:
— Каква е целта на тази игра?
— Ами ще видиш! Сега ще покажа. Всички да затворят очи!
По сигнал децата послушаха командата на високото чернокосо момче. Някои дори поставиха ръце пред лицата си.
— Е, готово! — възкликна след малко Самуил.
Когато останалите отвориха очи, видяха съученика си, хванал в ръце дълга пръчка и застанал в бойна поза.
— Татко ми е войник! — изкрещя той и с подскоци се озова срещу Тихомир. — Той се бие с лошите на изток! Има над десет медала!
Другите деца закимаха усмихнати. Само Захари гледаше вяло.
— Аз съм следващият! — изкрещя Стоянчо и стана, избутвайки изправения си съученик.
Трябваха му няколко минути, за да се подготви. Сетне, когато беше готов, другите отвориха очи.
— Моят татко е пилот — крещеше детето, въртейки се в кръг с разперени ръце. — Той лети по целия свят!
Децата изкрещяха възторжено и се изправиха дружно, присъединявайки се към въртящото се хлапе.