Скоро всички без Захари се бяха увлекли в играта, всеки имитиращ родителя си. Постепенно се бяха преместили в самата плевня, увлечени в това да се катерят, да търчат, да подскачат, издавайки различни звуци като бибиткане, конско цвилене и какво ли още не. Срамежливото момче стоеше настрана и все още не се включваше в играта.
— Хей, ела при нас — подвикна му Самуил с широка усмивка.
— За какво съм ви? — попита Захари. — Та аз съм скучен.
— Не си! Хайде, ела да се забавляваме! — обади се Петърчо.
В същия момент другите хлапета прекъснаха забавата си и наобиколиха мрачното си другарче. Лицето на Захари беше бледо, а погледът — унил.
— Не… мога! — рече то срещу питащите им лица.
— Абе как така не можеш! Я идвай! — подкани го Самуил и понечи да го дръпне за ръката, но Захари се запъна.
— Оставете ме на мира! Не искам! — изкрещя момчето и очите му се напълниха със сълзи.
Самуил обаче не се трогна.
— Ти май си нещо сбъркан. Твой ред е да играеш. — Приближи се до Захари, стиснал юмруци.
— Искам да си ходя! Искам при мама — изхлипа Захари. Той заотстъпва, а децата, предвождани от Самуил, го последваха. Тялото на разплаканото дете се разтрепери.
— Пуснете ме! — изкрещя то, когато усети как гърбът му се опира в една от стените на плевнята.
— Няма къде да бягаш, пикльо. Дръж се като мъж! Знаеш ли баща ми какво прави с военнопленниците, а?
Ненадейно Самуил изстреля юмрука си към лицето му. Другите стояха застинали.
— Когато някой откаже да съдейства на татко, той прави така! — рече с груб тон високото момче и отново стовари пестника си. От удара носът на Захари започна да кърви.
— Моля те, искам просто да… — помоли малчуганът, но получи нов удар, този път в зъбите.
— Ще играеш! Чуваш ли? — изкрещя Самуил и започна да стоварва ритмично ударите си един след друг.
— Добре! — изкрещя след малко Захари.
Сетне децата заотстъпваха назад, за да направят място на съученика си. Лицата на всички, включително и на Самуил, бяха грейнали.
— Ето, виждате ли! Боят винаги помага. И изгражда характера! Така казва татко! А него така са го учили още в казармата! — изпъчи се гордо високото хлапе, доволно, че е успяло да накара Захари да играе.
Момчето се отдръпна към центъра на плевнята. Другите, наредени в полукръг, седнаха върху дървения под, покрит на места със сено, и впериха очи натам. Намираха се на не повече от десетина стъпки от него.
— Надявам се, няма да побегнеш — рече Самуил, слагайки ръце пред очите си. — Защото татко е добър и в преследването на бегълци. А ако знаеш тях как наказва…
— Моят татко също е гонил престъпници. Знаете ли вечер какви истории разказва от районното. Тръпки ще ви побият — обади се Тихомир.
— Не помня много баща си — започна да разказва Захари от центъра на плевнята. — Това, което ми е останало като спомен от него, е малко. Сега ще ви покажа.
Едно по едно децата затвориха очи и зачакаха.
Минаха няколко минути, в които се чуваха само стъпките на Захари и тук-там поскърцване на някоя изгнила дъска.
— Е, да отваряме ли? — попита нервно Самуил.
— Още не! Изчакайте! — чу се гласът на Захари, последван от шума на нещо обемисто, което изглежда той търкаляше.
Сетне минаха няколко секунди в тишина, а след тях се чу пак леко скърцане. Тогава децата чуха гласа на Захари:
— Сега!
Всички заедно отвориха очи и онемяха.
Техния съученик, същия, когото Самуил беше успял да разреве. Същото момче, което бяха принудили да играе с тях. Стоеше в центъра на плевнята, покачено върху дървена каца. Стойката му бе някак смирена, а ръцете — прибрани зад тялото. Малчуганите не бяха очаквали подобна гледка. Погледите на всички бяха приковани във врата на Захари, натикан в примка от въже, чийто край беше завързан за една от подпорните греди на плевнята.
— Последния път, когато видях татко, той направи ето това — с тези думи Захари изрита кацата и тя падна на пода с трясък.
— Не! — изкрещя Самуил, започнал да осъзнава какво се случва. Надигна се светкавично и се хвърли към висящото и гърчещо се тяло. Другите също скокнаха към Захари, но колкото и да се суетяха около него, не успяха да го свалят. Въжето, намерено някъде в плевнята, беше затегнато прекалено здраво.
Минути по-късно конвулсиите на безжизнения торс бяха стихнали, а децата стояха около него с изкривени в ужасени гримаси лица.
Все още напълно недоумяващи.
Току-що Захари се беше обесил пред тях. Сърцата им биеха ожесточено и с всеки удар те осъзнаваха все повече какво се бе случило. Всеки удар засилваше чувството за вина, което изпитваха не защото го бяха подтикнали към фаталната игра, а за всичкия тормоз, на който го бяха подложили досега. Вина, която щеше да ги преследва дълго. Може би до момента, в който щяха да пораснат и да се превърнат в същите бащи, на които подражаваха. Но дали щяха да са бащите, за които мечтаеха, или животът щеше да ги смачка и провеси на някоя скърцаща греда…