Кой знае?
Слънцето продължи да огрява запуснатата местност още няколко часа с безпристрастните си лъчи. Сетне прехвърли близкото било и отстъпи място на задаващата се нощ, която погълна в лепкавия си мрак старата плевня, прегърнала последните отчаяни мигове на една изгубена душа.
Орисия
Ранното утро на двадесет и четвърти декември посрещна дядо Атанас със студ и вятър на поста му. Беше 6 часа̀, затова и небето все още имаше тъмен обков. Дядо Атанас, свит в дебелия си кожух, кимна едва доловимо на другия мъж, който бе изкарал нощната смяна и седна до него.
— Как е, Ставре?
— Все тъй, Атанасе — отвърна му мъжът със сънен глас.
Двамата постояха известно време така, споделяйки тишината на разбуждащия се ден. Несъзнателно дядо Атанас започна да рови с крак в пепелта на постепенно замиращия огън, който другият възрастен мъж бе запалил по-рано през нощта.
— Дали днес ще вали? — попита новопристигналият. — Надявам се, не. Иначе ще те затр… — внезапна кашлица прекрати отговора на Ставри.
— Да ма затрупа дано. Ама не ще! Само ще вее днес и ще ме бръсне.
Дядо Ставри не му отговори. Вместо това се надигна, намести калпака си и кимна на колегата за довиждане. Беше станало време да си ходи.
Дядо Атанас, седнал на студената земя, му отвърна, след което го проследи с поглед. Тази нощ не беше валял сняг и въпреки това преспите по хълма си стояха прекалено големи. На места стигаха докъм метър и половина. Такава зима в Горен Ручей не бе имало от много лета. Докато гледаше как колегата му слиза надолу по хълма — бавно и тромаво — възрастният мъж се опита да си спомни кога за последно бе падал толкова сняг. Зимата лани беше минала без почти никакви снеговалежи. За разлика от сегашната, която беше започнала с продължителни виелици, направили непроходими пътищата около селото. За седмица дебелата снежна покривка отцепи Горен Ручей от света. Селяни от покрайнините бяха споменали, че дори има опасност от лавини.
Постепенно се развиделяваше, а дядо Атанас продължаваше все така да гледа в далечината. Фигурата на Ставри отдавна не се забелязваше, но цял Горен Ручей се откриваше пред погледа му.
Неговото малко селце.
Атанас продължаваше да се рее от настоящето към миналото, като с това постепенно изражението му посърваше. Спомените го връщаха в дни, когато животът не само за него, а за всички тях — неговите съселяни — беше по-лек. „Онези години“, както обичаше да ги нарича, бяха изпълнени с по-малко тревожност и по-малко неприятности. И колкото по-назад стигаха мислите му, толкова повече се сбръчкваше лицето на стария мъж. Пред очите му изникваха картини на селото — пълно с народ и добитък. Дори през зимните месеци имаше движение на хора. По поляните и горите пъплеха ловни дружинки, а по центъра играеха деца.
Сините очи на дядо Атанас се навлажниха. Високият, слаб и жилав мъж вдигна скъсаната си на няколко места кожена ръкавица, за да попие сълзите. Не беше минал и половин час, а емоциите се бяха отключили и завладели цялото му съществуване.
Къщички с димящи комини и светли прозорци. Лай на кучета и смях на жени, излезли да поклюкарстват. Пукот на пушки в далечината, сигнал за поредния щедър улов, който ловците ще споделят с цялото село.
Дядо Атанас се намръщи. Свали ръката си от карабината в скута му и с мощен замах си удари плесница. Трябваше да избяга от уютната прегръдка на миналото и да се съсредоточи върху настоящето. Беше поел поста и трябваше да варди това, което му бяха поверили.
Надигна се — хем да се огледа, хем да раздвижи и стопли тялото си, тъй като бе почнало да се сковава от студа. Направи кратка обиколка на мястото, което пазеше, и като не видя нищо съмнително, се върна да приседне до вече напълно изгасналия огън.
Небето, напук на студа, беше сравнително ясно. Нещо, което дядо Атанас очакваше. Беше се наваляло за две зими. Първите слънчеви лъчи, макар и оскъдни, вече се спускаха над околността. Седемдесетгодишният старец се чудеше колко ли ще се задържат и кога ли ще почнат да се топят снеговете.
Усмихна се на слънцето. Поне днес нямаше да трепери от студ.
То сякаш му отвръщаше. Светлината му го окъпа и макар въздухът да беше все още смразяващ, стражът почувства нейната топлина.
Нов ден. 24-ти декември. Светъл празник. Вдигнал глава, дядо Атанас отмести погледа си от слънцето и го спря на високия петметров кръст, който охраняваше.