Кръстът — също обгърнат от слънчевите лъчи — сияеше. Близо три човешки ръста, с обков от чисто злато. Дядо Атанас не можеше да спре да му се възхищава.
Толкова грамаден, толкова колосален. Толкова всепоглъщащ.
И макар това да беше поредното утро, в което старикът идваше на пост, той не спираше да се взира — в кръста.
Вече трета година…
Приблизително десетина години бяха минали, откакто мъжът, чиято собственост беше кръстът, пристигна в Горен Ручей и се установи в селото за постоянно. Дядо Атанас го помнеше много добре. Цялата околия се беше събрала в центъра и всички задружно се веселяха. Баба Светла, съседката му, даваше курбан за здравето на новото си внуче. Над сто човека имаше по улиците на селото. Щастие изпълваше въздуха и душите на всички.
И точно тогава се появи той — бизнесменът от града.
Беше паркирал черния си джип до фонтана и бе излязъл, заедно с други трима мъже. Макар че се държаха любезно, дядо Атанас още тогава почувства лека неприязън към тези хора. Сякаш мястото им въобще не бе тук. Тогава обаче, завладян от празничните чувства, потисна тези вътрешни тревоги и заедно със съселяните си прие радушно новопристигналите.
Радоев, така се казваше мъжът, беше дошъл, за да си намери хубав имот, където, по негови думи, да идва със семейството си на почивка. Празни къщи в Горен Ручей тогава нямаше, затова мъжът беше на път да се откаже. За негов късмет обаче, се оказа, че баба Рада, останала отрано вдовица и изпратила едничката си рожба на гурбет в Русия (а тя пък се залюбила и останала там), е съгласна да продаде, при това почти без пари, къщата си, заедно с намиращите се около нея тридесет декара прилежаща земя. Единственото ѝ условие беше бизнесменът да се грижи за къщата и двора.
Е, самата баба Рада почина още на следващата година и точно тогава за първи път нещата започнаха да добиват повече яснота и да се влошават. Кратките посещения на бизнесмена и семейството му, първоначално през два месеца, зачестиха на почти всяка седмица. Дядо Атанас си спомняше кристално онзи ден, когато в селото пристигнаха не една, а десет коли, от които наизлязоха множество хора. Имаше такива с костюми като самия Радоев, имаше и други, с по-обикновени дрехи, имаше и леко мургави, сякаш хванати от улицата.
След като пристигнаха, бе последвала седмица и половина на гуляи в имота на покойната баба Рада. През това време повечето селяни стояха настрана. Радоев и приятелите му бяха изключително шумни — и денем, и нощем.
Е, след седмица и половина си бяха отишли. Тогава спокойствието в селото се завърна. Хората изглеждаха така, сякаш камък е паднал от сърцето им. Всичко си беше по старому и никой не искаше да мисли много-много за случилото се.
Но още тогава нещо беше почнало да стяга гърдите на дядо Атанас. Лошо предчувствие, което го стискаше като питон — плячката си.
Притесненията му се превърнаха в реалност още през следващия месец.
Бизнесменът пристигна отново, само че с повече хора. Този път имаше багери, трактори и всякакви други машини. Престоят му в селото продължи няколко месеца, през които реконструира старата къща. Освен това, вдигна двуметрови огради около цялата земя, която притежаваше. Сред селяните се говореше, че отглеждал някакви растения, които не познавали.
Изглеждаше така, сякаш въобще не иска да напуска това място. Приятелите му гостуваха постоянно и тогава селото се превръщаше в ад. От време на време идваха и огромни камиони, в които товареха щайги, пълни с продукцията, която беше започнал да вади от нивите. Никой от селото обаче не знаеше каква точно е тя, тъй като самият Радоев беше разпратил огромни гологлави мъжаги, облечени в черно, които да пазят региона и да не допускат никого да приближава.
Постепенно селяните спряха да общуват помежду си. Селската кръчма пустееше, а все по-малко съседи си гостуваха, я да обядват заедно, я на раздумка. Повечето от тях не смееха да излизат извън имотите си. На тези, които прекратиха житейския си път, бизнесменът успя да изкупи земите от опечалените им роднини…
Денят вече клонеше към обед, а дядо Атанас продължаваше мислено да препуска през последните години. Бизнесменът сякаш изпиваше постепенно силите на Горен Ручей. Колкото повече селяни умираха, колкото повече къщите им се рушаха, толкова повече той процъфтяваше. Имотите му се увеличаваха, а към къщата правеше пристройки. Беше я превърнал в палат.
Дядото се сещаше за един случай, в който някои от хората се бяха вдигнали на бунт, тъй като им беше дошло до гуша от непрестанните сбирки, които Радоев организираше. Групата беше малка — само двадесет човека. Недоволството им беше бързо потушено. С бой и заплахи за неприятности в близкото бъдеще. Самият дядо Атанас не се включи от малодушие.