Страх, заради който се обвиняваше всеки божи ден. Но старецът тогава смяташе, че не биха могли да постигнат нищо. И се бе оказал прав. Някои от децата на селяните, живеещи в Етрополе, откъдето беше дошъл бизнесменът, бяха предупредили изрично да не го закачат. Бил опасен.
Мафиот го бяха нарекли.
Някои успяха да дръпнат роднините си в града. Така селото опустя още повече, изгубиха се много от занаятчиите и земеделците му.
И се стигна до деня, в който от местното население на Горен Ручей останаха само около четиридесет човека. Дори в имението на бизнесмена имаше повече, тъй като декарите му обработваема земя се увеличаваха и през активния сезон водеше хора, които да работят.
А кръстът — докаран и вдигнат преди години — стоеше като символ над Горен Ручей. Символ, показващ, че Радоев владее селото. Че то е негово и че трябва да му се подчиняват. Хората приеха тази своя участ и заживяха още по-скромно. Още по-свито в черупката си.
Всеки един, чакащ своя край…
Спомените бяха запалили отново таения гняв. Сърцето му беше започнало да бие лудо, а тялото му да се поти. Дядо Атанас се надигна от поста си и се вгледа в далечината. Съдейки по положението на слънцето, вече беше малко след обяд. По пътеката откъм селото се виждаше фигурката на гърбав мъж. Веднага го разпозна. Най-вече, защото очакваше гостенина. Чертите на смръщеното и угрижено лице на старика видимо се проясниха. Остави карабината на земята и помаха с ръка на мъжа в далечината. Той обаче сякаш не го забеляза. Вместо това продължи да ходи зигзагообразно.
„Пак се е напил завалията! Как смее без мен?!“ — помисли си дядо Атанас и отново седна на земята.
Макар да не беше достатъчно топло, дядо Атанас съблече кожуха си и остана по ватенка. Единственият студ, който усещаше, бе по ходилата, тъй като кубинките вече се износваха. Щеше да отнеме време, докато гостът успее да се покачи при него, предвид състоянието му и заледения терен. Затова, без да бърза, старецът отвори торбата, която беше донесъл със себе си, и се разрови вътре. Минаха няколко секунди, докато успее да открие увитото във вестник парче сланина и прясно изпечения хляб.
Храната и идващият гост бяха достатъчни, за да го разсеят от досегашните мисли. Смениха ги ежедневните грижи — дали е осолил достатъчно сланината, докога ще ги изкара зимнината, това, че трябва да ремонтира вратата на кочината…
Седемдесетгодишният дядо се съсредоточаваше върху по-малките проблеми, за да не чувства кошмара, на който го подлагаха по-големите.
Приключи с обяда си тъкмо когато посетителят му вече беше на няколко метра от него.
— Как си, Гюзлеме? — попита дядо Атанас. — Носиш ли я?
— Ееее, га бре, Атанасей?
Краси Гюзлемето беше местният пияница. С десетина години по-малък от дядо Атанас, той бе известен с това, че почти не изтрезнява. Домашната ракия беше неговият начин да забравя за реалността. А фактът, че с всяка година качеството ѝ падаше, показваше, че Краси задълбава все повече и повече в демоните си.
Малкото останали хора в селото бяха намерили свой начин да избягат от случващото се. Да не мислят за него.
Само дядо Атанас не можеше да се примири с безсилието си.
— Кусай — Краси подаде буркан и широката усмивка разкри изпочупените му зъби.
Стражът пое буркана, отпи голяма глътка, избърса устата с опакото на ръката си, изръмжа доволно и погледна доста по-ниския от него мъж, който заради късите си ръце и крака приличаше на жабок. После му върна буркана. Той също отпи от ракията и възкликна:
— Ееей! Горен Ручей че се срине, но рачията му — нивга!
Дядо Атанас отново седна на коравата земя и тупна с ръка до себе си. Гостенинът му прие поканата и се настани до него.
— Абеей, Атанаска. Мафиозо нема ли да ти се кара, че пиеш на работа.
— А, ще се кара… Той сигурно е по-пиян от мен сега! Краси се засмя и отново отпи юнашка глътка, след което побърза да подаде буркана към дядо Атанас. Течността се разля и опари гърлото на стареца. След секунди тялото му вече беше стоплено, сякаш беше пукнала пролетта, а не бе зима.
— Ореховица, нали? — попита стражът.
— Даа, знаеш го моя род с какво се слави! Гюзлеметата, както им викаха в Горен Ручей открай време, почти четири поколения, бяха известни с ореховата си ракия — силна и със запомнящ се вкус.
Дядо Атанас отпи още веднъж.
— Как е Диляна? — попита Краси.
Като чу за внучката си, високият страж се смръщи. Лицето му стана отново мрачно.
— Хайде да не говорим сега за това.