Прекалено сериозният тон на стареца накара ентусиазма на приятеля му също да повехне. Обикновено усмихнатото лице на Краси сега помръкна. Реши да не задава повече въпроси, а вместо това започна да чопли носа си.
Няколко минути и двамата стояха смълчани на хълма. Тишината на селото, нарушавана единствено от лая на някое псе, сякаш ги поглъщаше. Дядо Атанас, приседнал с кръстосани крака, не трепваше. После несъзнателно започна да подръпва малката си снежнобяла брада.
Въздухът съвсем натежа.
— Е, я че те оставя — му каза по едно време Гюзлемето и се изправи.
Дядо Атанас му кимна, подавайки ръка на сбогуване. Краси стисна твърдата му десница и обърна гръб, нарамвайки торбата си. Не беше направил и крачка, когато се сети, свали пак торбата и извади нов буркан ракия от нея.
— Свършиха ли ти шишетата бре, Красе? — попита го с мрачна усмивка Атанас.
— Да. Па и за какво са ми? Аз пия директно от бъчвите! — отвърна мъжът, подавайки му втория буркан.
— Благодаря ти! И да знаеш, Радоев като ми даде надниците, ще ти я платя.
— Бел кахър — каза му Гюзлемето, след което потегли надолу по хълма.
Дядо Атанас остави буркана с ароматната напитка до себе си. После отпи от другия буркан, вече преполовен. Ракията беше приблизително шестдесет градуса. Пазачът вдигна глава, раздвижвайки схванатия си врат.
Погледът му отново се прикова към надвисналия над него златен кръст.
Толкова го мразеше, а осъзнаваше, че без него е загубен.
Защото, ако не се беше наел да поема една от смените и да го пази, той, жена му и внучката щяха да са умрели от глад…
А някога не беше така…
Дядо Атанас произлизаше от известен род — Гайдарови. Род, познат не само на Горен Ручей, но и на съседните села с изкусното владеене на гайдата. Неговите прадеди бяха едни от първите, разтърсвали Етрополския балкан с мощните си тонове. Талантът им да създават запомнящи се и затрогващи песни се бе предал през поколенията, стигайки чак до дядо Атанас.
Пазачът се връщаше с умиление към спомените от младините, в които свиренето на гайда беше напълно достатъчно, за да изхранва семейството. Заедно с баща си странстваха в околността — от селище в селище, от сбор на сбор. Навсякъде ги бяха приветствали с радост. Навсякъде ги бяха приемали и всички бяха споделяли покривите и трапезите си с тях. Достатъчно бе да свирят на курбана на някой по-знатен род, за да се завърнат в Горен Ручей спечелили достатъчно, та да не се налага дори да обработват земите си.
Но това беше по онова време. Когато всички селяни си имаха занаят, който да ги издържа. Когато семействата бяха големи. Когато недоимъкът не беше познат…
Годините обаче донесоха промени.
Атанас Гайдаров беше достигнал средната възраст, когато електрониката навлезе. Хората вече не се нуждаеха от гайдата му, а той изгуби насъщния си. Децата му бяха избягали в Етрополе да дирят щастието си, а той започна да работи каквото му попадне. Беше минал и през свинарството, и през пастирството. Беше строил къщи. Ръцете му забравиха какво е да пипат гайда, но за сметка на това останаха сръчни и ловки…
Годините минаваха. Дядо Атанас остаряваше заедно с обичната си съпруга, която вече едва-едва се оправяше с къщната работа. А когато мафиотът дойде в селото и досъсипа всичко, животът на стареца рухна изцяло.
И ето къде беше сега. Пазеше петметров златен кръст на омразен човек, който му плащаше толкова, че да не умрат от глад. Той, бабата и внучката…
Дядо Атанас заплака. Мислите отново го бяха завлекли към бездната на отчаянието. Ракията също бе започнала да му действа. Главата му се замайваше, а страданието му се отприщваше. Старецът, положил ръце на карабината, ридаеше с пълна сила.
— Защо, Господи, защо ни го причини? — изплака сподавяния си въпрос.
През последния час небето беше помътняло дотолкова, че слънчевите лъчи вече идваха съвсем слаби.
Дядото продължаваше да хлипа и да отпива глътка след глътка ракия.
Безвъзвратно пропадналият му живот… Ако не беше семейството, досега да се беше хвърлил от някоя скала. Това непосилно битие…
Атанас не можеше да продължава да живее с това бреме.
Надигна се отново, изпивайки последните глътки ракия от първия буркан на екс. После го запрати към златния кръст. Бурканът се счупи на малки парченца, а дядо Атанас изкрещя:
— Господи! Опрощение от теб няма да диря. Но помили поне Диляна!
Стражът се обърна и тръгна към селото, изоставяйки поста си.
Гъсти облаци се скупчиха в небето, заличавайки последния спомен от ясното време преди обед.
Предстоеше буря.
Другата буря — в душата на дядо Атанас — насъбирана не три, не дори пет, а много повече години, също беше на път да се освободи.