Старецът вървеше из сгушеното в сняг село и се оглеждаше. По улиците нямаше жива душа. Подир малко мина покрай собствената си къща. Отвори леко желязната врата и се промуши в двора. Вятърът го биеше от всички страни. Навлеченият отново кожух и изпитото количество ракия притъпяваха усещането за студ. Старикът се приближи към един от прозорците и изтри натрупания по него скреж. Въпреки че прозорецът беше запотен от вътрешната страна, дядото се вгледа и му се стори, че успява да разпознае силуетите на бабата и внучката им. За момент му се прииска да се втурне вътре при тях.
Отпи нова глътка от вече преполовения втори буркан ракия.
Не! Нямаше да си позволи подобна слабост. Атанас знаеше, че веднъж влязъл при двете, сантименталността ще го повали. А точно сега трябваше да бъде силен. Обърна гръб на къщурката си и излезе.
Радваше се, че поне ги е видял. Съзнанието му беше помътнено от изпитото количество ракия. Едно нещо обаче сияеше като факла в алкохолните мъгли, стиснали съзнанието му.
Светлина, която щеше да следва уверено и твърдо.
Беше дошло време да действа. Дядо Атанас бе решил, че е време да сложи край на тази орисия.
Навън вече се бе смрачило, когато старикът прекрачи огромната порта, водеща към имението на Радоев. Докато пристъпваше бавно в двора, по каменната пътека, дядо Атанас за пореден път си даваше сметка, колко нагъл е душманинът. Явно бе счел, че никой от селото няма да посмее да го нападне — нямаше охрана.
„Егати! — помисли си вече пияният старец. — За кръста мисли повече, отколко за себе си.“
Продължи тромавия си, но сигурен ход към вътрешността на имението. Погледът му също беше започнал да помътнява като небето, но за сметка на това дворът беше достатъчно осветен, че да може да различи множеството спрени коли. Музиката, носеща се от огромната къща, беше толкова силна, че разтърсваше цялата околност. Освен нея, отвътре долитаха и разнородни викове и смехове.
„Каква ти Бъдни вечер?! Ха! — помисли си Атанас. — Ще ви накажа за цялата прокоба, която донесохте на селото!“
Спря до входа на къщата и опъна последната глътка ракия. Тя наля в него още увереност. Високият старец усети нов прилив на енергия в жилите си.
Скверната музика, която идваше отвътре, взе да достига до мозъка му някак приглушено. Дядо Атанас затвори очи и се потопи в миналото си…
… Огромна поляна, високо в Балкана. Селски сбор. Всички родове наедно. Стотици хора, насядали по тревата. И всички вперили поглед в петимата, в центъра на поляната.
Той също беше част от тълпата. Също — завладян от гледката, откриваща се насреща му. Петима гайдари — баща му, тримата му вуйчовци и дядо му. Всички те свиреха и изпълваха цялата околия с мощния тон на гайдите си. Беше толкова малък, едва десетгодишен, и не разбираше почти нищо. Единственото, което усещаше, беше как цялото му същество се изпълва с благоговение…
Не беше трудно, дори пиян, да се ориентира в къщата. Всъщност по коридорите беше тъмно и нямаше хора, а шумовете определено идваха откъм едно-единствено помещение в центъра на сградата. Дядо Атанас беше стъпвал веднъж там — това беше широкото помещение, в което мафиотът уреждаше пировете си. Прегърнал карабината, старикът се озова пред високата към три метра врата.
Отвори я.
През целия път насам дядо Атанас се бе надявал, че изпитата ракия ще превземе разсъдъка му дотолкова, че всичко да се случи автоматично. Обаче като застана на прага, се сепна. Това пред погледа му бе не само съвсем неочаквано, а сякаш надникна в друг свят.
Множество хора, налягали навсякъде. Голи девойки, овързани с въжета и различни ремъци, лазещи по земята. Навсякъде беше пълно с чинии — къде празни, къде отрупани с храна. Търкалящи се по пода бутилки и буренца допълваха гледката. В помещението имаше и различни машинарии, чието предназначение беше непонятно за стареца. Освен това навсякъде бяха разпилени банкноти.
Дядо Атанас за пореден път онемя при вида на стените, украсени с изящни тапети. Онемя и от огромните полилеи. Почти всичко в залата блестеше като златно.
Старецът отново се вгледа в хората. Всички му бяха непознати. Търсеше с поглед самия Радоев, но явно го нямаше.
Дори да го забелязваха, не му обръщаха внимание. Повечето бяха заети. И то с какво… Докато едни лежаха, едва мърдайки крайниците си в различни посоки, подобно на обърнати по гръб насекоми, други се бяха скупчили един върху друг, съвкуплявайки се по различни начини.
„Мамицата ви!“ — изпсува наум дядо Атанас, който за седемдесетгодишния си живот не беше виждал подобни сцени.