След дълги увещания и уверения, че ще бъде вписан като почетен дарител, което е много престижно и дори е знак за благородство, младежът успя да убеди новобогаташа да предостави пръстена на местния музей.
Сега това е единственият спомен от великия род, огласял навремето земите с музиката си.
Пътят към светлината
Докато вървеше по козята пътечка, към водопадчето, в което се къпеше сутрин, младият мъж се замисли, как всеки ден изминава един и същ път. Как кръговратът не спира — начало и край, ден и нощ, живот и смърт. Това, което терзаеше душата му, бе въпросът дали в него човек наистина открива себе си?
Той като че ли вече го беше сторил. Имаше обаче мисъл, хвърляща сянка в съзнанието му:
Какво ли ще донесе новото начало?
Звукът от падащата вода на малкото водопадче го успокояваше и освен че отмиваше мръсотията по голото му тяло, премахваше и напрежението, което бе събирал с годините.
Евгений идваше тук всяка утрин. Местенцето се намираше на километър северно от манастира. За водопада се говореше, че е бил светилище на древните люде още преди идването на христовата вяра по тези земи. Младият отец усещаше силата му. Чистата изворна енергия, която струеше от скалите наоколо и попиваше в самия него, докато струйките хладна течност се стичаха по тялото му.
След като се изкъпеше, обикновено Евгений сядаше на ръба на скалата, откъдето се откриваше гледка към низината, и затваряше очи. Мислено препускаше от настоящето към миналото. Старият му живот, старите му навици и привички, всички до една недостойни и мръсни, оставили белези в душата му. Но откакто бе приел в себе си христовата вяра, откакто заживя в малкия балкански манастир, те бяха започнали да зарастват.
Тази сутрин обаче беше различна. Ревът на моторни резачки го бе извадил от унеса. Първоначално Евгений се стъписа, но сетне реши да провери откъде идва звукът. Всяка стъпка напред му вдъхваше кураж, но докато вървеше по посока на звуците, младият свещеник имаше чувство, че е вървял по този път и преди.
Нямаше нужда да се приближава до тях, те се виждаха отдалече — десетки мургави, небръснати, облечени в анцузи мъже с брадви и резачки. Край тях имаше няколко багера, които газеха всичко по пътя си. Навсякъде белееха дънерите на отрязани борове, а зад бракониерите се виждаше южната част на гората, или поне това, което беше останало от нея. Стотици самотни пънчета красяха разстилащата се зад мъжете равнина.
Евгений реши, че няма смисъл да ходи при тях, те явно знаеха какво правят. Прецени, че им трябват само няколко дни, за да стигнат до самия манастир. Дали игуменът и останалите знаеха? Те, като цяло, рядко излизаха извън стените на светата обител. Въобще не идваха в тази част. Евгений трябваше да ги предупреди. Тази лудост трябваше да бъде прекратена.
— Няма да го допуснете! — рече Евгений с малко по-рязък тон, отколкото искаше, но се сепна, осъзнавайки, че пред него стои самият игумен.
— Нямам друг избор, синко. Бог ни гледа и само той ни съди. Щом е решил това да се случи, кои сме ние, че да вървим против волята му?
— Но това са манастирските вековни гори. Осъзнавате ли, че те са на път да изчезнат! Защо не се обадим в полицията, да спрат това безумие.
Игумен Евстатий удари с юмрук по масата.
— Слушай, млад си и не разбираш! Тук са намесени по-големи сили — такива, с които нито ние, нито полицията, нито държавата, нито дори Бог могат да се борят.
— Дори и Бог?
— Дори и Бог. А сега — напусни!
Евгений излезе от стаята, а сетне и от крилото на манастира. Навън, насред двора, върху зелената поляна, бе спрял черен джип, а до него стоеше един от онези мъже — с дебелите вратове, златните ланци и тъмните очила.
Следващата вечер беше по-различна от всички, прекарани досега в манастира. Вместо да вечерят скромно, както обикновено, всички свещеници, независимо от ранга си, присъстваха на същинско пиршество. Главният игумен празнуваше шестдесетия си рожден ден и когато нощта напредна (заедно с изпитите бъклици ракия), всички се бяха отпуснали. Всички освен двама.
Младият Евгений продължаваше да наблюдава с възмущение как събратята му се тъпчат до насита с различните блюда, които сякаш не свършваха. В центъра на дългата маса стоеше самият игумен Евстатий, който с голи ръце късаше месо от огромното печено прасе.
Евгений отмести поглед към ъгъла на стаята, но не можа напълно да се откъсне от атмосферата. Навсякъде около него се водеха разговори от различен светски характер, включително и такива за сексуалните набези на свещениците. Часовете се нижеха, а младият свещеник всячески се опитваше да се откъсне мисловно от заобикалящата го среда. Първите няколко часа като че ли успя, прехвърляйки наум пасажи от светото писание, които помнеше, но после в огромната зала стана прекалено задушно. Имаше чувството, че се намира в ада. Само преизподнята можеше да го мъчи по този начин. Напук на горещината обаче, за разлика от повечето си събратя, той не съблече робата си.