Всичко се беше развило толкова бързо, че Евгений имаше чувството, че е видял случващото се на лента.
До него беше игумен Евстатий. Старият брадат мъж се придържаше, стискайки силно лявата му ръка. Около тях се вихреше същински хаос от нападали един върху друг свещеници. Откъм входа на храма се чу поредната серия изстрели, която проехтя над несекващите писъци и стонове.
— В името на Господа, изведи ме оттук, сине! — прошепна игуменът.
В същия момент Евгений съзря тридесет и пет годишния отец Пантелей. Очите им се срещнаха, а демоничният поглед на Пантелей сякаш даваше предварително уречения сигнал: Време е, преподобни!
Евгений извади скрития в ръкава на робата си кинжал, острието му проблесна, а усмивката на амбициозния Пантелей се разшири. Евгений се отблъсна от немощната хватка на игумена и се обърна, насочвайки ножа към гърдите му, но нещо в него се пречупи и той пусна оръжието на земята. Дори и в силната какофония от звуци ударът на желязото в мраморния под се чу оглушително.
Игумен Евстатий ахна. Младият монах се обърна към Пантелей, чието изражение бе застинало в изненада. Без да чака повече, Евгений се отдръпна от двамата светии свещеници, оставяйки ги сами да уредят сметките си.
Той не принадлежеше на това място.
Докато се препъваше към изхода на храма, успя да се ориентира в обстановката: стрелецът бе навлязъл във вътрешността, така че пътят към изхода беше по-безопасен. Почти беше стигнал до края, когато видя падналия отец Павел, който се опитваше да задържи вътрешностите от разпорения си корем. На плочника се търкаляше кървав кинжал. Явно същият, с който беше пронизан, или с който се бе защитавал, преди да го победят.
С няколко ловки маневри Евгений стигна изхода на храма и излезе, но ситуацията в двора не беше по-добра: тела на мъртви познати и непознати мъже, пръснати навсякъде. Монахът помисли за момент и сетне реши да се насочи към все още незасегнатата част от вихрещия се пожар, където беше килията му.
Крачеше бързо с босите си крака през коридорите на дясното крило на манастира.
Отвън, в централния двор, продължаваха да се чуват човешки викове и стонове, примесени с тропот и събаряне на греди. Внезапен трясък, идващ от намиращата се в близост стая, го стресна. Обърна поглед към зеещата врата, на чийто праг стоеше младият свещенослужител Матей. По лицето му се четяха объркване, изненада и най-вече страх.
— Евгений, не очаквах да те видя тук. Господ да ни е на помощ с всичко, що стана — с тези думи Матей вдигна ръка в опит да се прекръсти, докато Евгений го оглеждаше от глава до пети. В шепите си кръстещият се свещеник държеше нещо, което му пречеше да направи ритуала както трябва.
Тогава Евгений ги видя — смачкани банкноти с различна стойност, които изпопадаха от шепата на Матей в момента, в който трите съединени пръста стигнаха сърцето му. Което явно липсваше.
Евгений се отдалечи — нямаше какво да каже на своя „събрат“. Всеки бе направил избора си.
Влезе в тясната си килия и се доближи до семплата дървена маса, от която взе само три неща — Библия, молив и дебел, почти празен тефтер. Сложи ги под мишница и излезе.
Малка пътечка през задния двор щеше да го отведе извън манастира и целия хаос вътре. До нея се стигаше през проход, водещ началото си изпод едно легло, в помещение от старата част на комплекса. Когато стигна до въпросното място, Евгений се усмихна мрачно — някога дякон Левски се бе укривал тук и се бе спасил така от поробителите, а сега младият монах щеше да се измъкне по същия начин. Само че не от чуждите, а от своите.
Защо трябва вечно да бягам? Защо не мога да открия спокойно кътче за душата си… — помисли и сетне влезе в мрачното укритие. Постепенно мирисът на изгоряло и дим започна да се губи, заедно с последните терзания на бягащия мъж.
Полегна на разстлания килим от тучна зеленина. Люляците тъкмо бяха разцъфнали и изпълваха ноздрите му с чистия си и неподправен аромат. Насекоми кацаха по откритите части от тялото му и това караше кожата му да настръхва.
Беше малко преди пладне. Снопове слънчева светлина, прокрадващи се покрай надвисналите клони, галеха лицето му. След няколко минути той се надигна и с бавна походка тръгна към края на поляната. Оттам се откриваше гледка към намиращите се в низините земи. Погледът му се зарея в далечината, където се виждаше градът с всичките му димящи комини и безлични сгради. Разликата между населеното място и спокойната поляна беше поразителна — пред него се ширеха както избуялите треви и цветя, така и множество малки и неотъпкани пътечки, които водеха към величествената гора и планината.