Тъпаните.
Те биеха отдалече, съпровождани от мощния звук на гайди. Душата обичаше техните мелодии. Те винаги успяваха да я изчистят от насъбралата се чернилка. Разбулваха тегобите и ги премахваха. Разсъбличаха я. Правеха я чиста и естествена. Като самото начало. Нима имаше нещо по-прекрасно?
Мъжът отвори очи. Около параклиса гърмяха гайди. Освен мелодията им той чуваше и гълчавата от дошлите селяни. Тъпаните биеха и тепърва започваха да хипнотизират все още опияненото му съзнание.
Заслушан в тях, мъжът изгуби представа за времето. Напълно слял се със самия себе си, нестинарът бе разрушил всички вътрешни и външни окови. Единственото, което имаше значение, беше мелодията. Тя бе волна като вятъра и той я беше последвал.
Нямаше пространство.
Намираше се навсякъде и никъде.
Тъпаните биеха, гайдите се извиваха.
Вечност.
Нощта сигурно се беше спуснала. А той беше готов да влезе в огъня.
Докато вървеше към разстланата жарава, мъжът не спираше да танцува. Заедно с него беше семейството му — носеха иконите и кандилата, а около тях стояха селяните. Площадът на Българи беше препълнен. На светлината от страничните огньове се виждаха опиянените от щастие широко усмихнати лица на всички присъстващи.
Сетне пристъпи в жаравата.
Обиколиха я три пъти, а после минаха на кръст. Сетне нестинарките до него се провикнаха пронизително и навлязоха в огнения кръг, където започнаха да танцуват…
В началото се беше опарил, но това само го накара да настъпи още повече с петата си. И да изгоряха краката му, той пак щеше да е там и да танцува. Това беше неговата нощ. И той нямаше да напусне жаравата, дори когато съселяните му се хванат на Костадинското хоро.
Цялото му същество имаше нужда да бъде в кръга.
Мъжът забърза движенията си. Знаеше нестинарския танц добре, но — дяволите да ги вземат — тези диви гайди… тази игрива мелодия… Караха го да излезе отвъд предела на традиционните движения.
Подскоците му започнаха да стават хаотични, виковете — също. Заобикалящият го свят рухна. Останаха само той и жаравата. Мъжът бе вперил поглед в нея. Съзнанието му чертаеше предварително траекториите, по които стъпваше.
Жаравата, тъпаните, гайдите.
Съществото му отново се разгръщаше към тъканта на Вселената, извън материята.
Този път мъжът не беше малката, свита в ъгъла душица, боязлива да обърне поглед към извора на светлината. Сега мъжът беше самата светлина. Веднъж покорил го, той бе самият огън. Нямаше нужда да се моли. Можеше да постигне всичко, което иска, защото самият той бе естеството.
Той беше началото и краят.
Той беше всичко. Целият свят.
Така както краката му стъпваха по жаравата с бързина, която не позволява тя да ги изгори, мъжът щеше да се справи и с премеждията, които му предстояха.
Годината щеше да е плодородна. Той щеше да я направи такава. С много пот на челото и с много труд — щеше да пожъне достатъчно, за да изхрани семейството си. Те всички, заедно, щяха да се грижат един за друг. Така нямаше да ги застигат болести и тревоги.
Веднъж да покориш огъня! Какво друго сетне би те сломило!
Тъпаните продължаваха да бият. Гайдите не спираха воя си, а небето над селото сякаш се разтваряше. Нестинар една нощ. Нестинар цял живот.
Мъжът продължаваше да танцува в огъня.
„Камъне, бели камъне, под тебе лежи люта змия…“
Тридесет и пет годишният екскурзовод се усмихна за кой ли път, загледан в кристалносиньото небе.
Добре че бе спряло да вали.
Макар да не беше мигнал цяла вечер от притеснения, че дъждът ще развали днешната обиколка, усещаше достатъчно енергия, за да изтика и този ден. Всъщност последният — преди отдавна очакваната отпуска.
Съпровождаше изключително важна делегация от японски учени, дошли в страната и решили след деловата част да я разгледат. Всеизвестен факт бе, че азиатците обожават България, затова виждаше възможност да се представи максимално блестящо. Още повече, че очакваше и повишение.
Вчерашният дъждовен ден бе провалил разходката из Царево, но днес изгледите бяха съвсем други. Бе решил да заведе японците из близките села. Макар и отдавна обезлюдени, в тях все още имаше културни паметници, които могат да бъдат посетени. Освен това природата в тази част на годината бе повече от красива, а любопитните азиатци не спираха да щракат с фотоапаратите си, възхитени от природната красота на България в местността на отдавна изоставеното село Българи. Днес вече бяха разгледали резерват „Силкосия“, тракийските могили, сред които и „Тумбата“, както и старата крепост, намираща се на високия хълм, спуснал стръмни склонове към реката.