— Вземете си, баба, череши. Старата ще изгние вече, но не се предава. Всяка година ражда все по-вкусни и по-вкусни.
Младежите погледнаха жената и въздъхнаха. Бетина извади от джоба си някаква огромна вафла, разопакова я и отхапа от нея. Ръката на бабата продължаваше да виси във въздуха срещу тях. На момчето му стана неудобно, затова се пресегна плахо и си взе една череша. Пръстите му държаха малкото плодче така, сякаш беше отровно. След миг Наско лапна черешата и я сдъвка.
Лицето му изведнъж блесна.
— Ама те са наистина вкусни! — възкликна.
Продължи да си взима още от шепата на бабата, по чието лице грейна топла усмивка. Като изяде още няколко, момчето реши да сподели черешите със сестра си, която също ги одобри.
След минута децата вече бяха оставили телефоните си на земята и бяха станали. Късаха бързо череши и ги хапваха с удоволствие.
— Благодаря ти, бабо! — каза Наско с пълна уста, докато държеше в ръцете си току-що счупен клон. — Наистина са по-вкусни от купешките.
— Яжте, мили мои — каза им бабата и приседна на месала отново.
За половин час младежите успяха да се наситят напълно на черешите. След като пиршеството им приключи, двамата отново взеха телефоните си и се запътиха към къщата.
— Ама къде отивате? — попита бабата.
— Е как къде? Да си полегнем — каза Бетина с невинно изражение.
Двамата се отдалечиха от старата жена, а тя ги съпроводи с поглед до вратата и се обърна към старата череша.
Най-долните клони бяха почти напълно обрани. Децата си бяха хапнали стабилно, а и тя в последната седмица си береше от време на време. Сега най-близките череши се намираха твърде високо, а старицата, със своите метър и петдесет и голямата си гърбица, не би могла да се пресегне до тях.
Стоеше замислена, а горе над нея вятърът полюшваше лениво отрупаните с плодове клони.
Недостижими.
Вечеряха на дървената маса в двора. Надя се беше постарала да сготви добре, така че всички да бъдат сити. Вече се беше свечерило. Разговорите вървяха мудно, прескачаха от тема в тема — всяка по-тривиална от предишната. След като на младежите им омръзна и решиха да се приберат в къщата, Надя хвана ръката на майка си и каза:
— Чаках децата да си легнат, за да си поговорим малко.
— Какво има, мила? Нещо лошо да не е станало?
— Ами, такова… Виждаш, че откакто татко го няма, нещата не са същите. Дворът е запустял. Таванът в кухнята ще падне наесен, като почнат дъждовете. Освен това има няколко стаи, които трябва да се измажат. Ремонтът ще струва скъпо.
— Знам, миче. Но аз съм си свикнала така и мога да преживея и този сезон. Знам, че ви е трудно — и с фирмата, и с издържането на децата, които сигурно с всяка година искат все повече и повече. Затова не ти искам нищо.
— Не става въпрос за това да ми искаш нещо. Става въпрос, че имотът се руши. Ненужен е. Говори се, че в селото са се навъдили много крадци. Ще те видят, че си сама, и ще дойдат да опоскат всичко, що намерят!
— Какво искаш да ми кажеш? Давай направо, не мога повече така! — не издържа възрастната жена.
— Вчера пуснах обява в няколко агенции за продажба на къщата и двора. Утре децата ще направят снимки и ще качим и тях с обявите в интернет. Парите ще спомогнат за бизнеса, а теб… — жената преглътна, — теб ще пратим в старчески дом, където да доизкараш спокойно старините си.
— Старчески дом?! Никому ненужна! — възкликна бабата, а очите ѝ веднага се навлажниха. — По-добре да бях умряла!
Старицата започна да се кръсти и се разплака.
— Досьо, къде си? Ела да ме прибереш, моля те. Не мога без теб тук!
— Недей да говориш така! — скастри я дъщерята. — Вечно се правиш на жертва! Не можем да се оправяме с теб. Ще се наложи да отидеш в старчески дом. А парите ни трябват.
После стана и се запъти към къщата.
Бабата стоя дълго, потънала в скръб, с лице, обърнато нагоре към небето. С почервенели очи, търсещи нещо в небитието…
На утринта Надя и децата се събудиха от виковете на бабата. След като обиколиха из къщата и не я намериха, излязоха на двора. Веднага я видяха — под старата череша. Беше паднала на земята и се гърчеше, стенеща от болка. До нея лежеше дървената стълба, която се беше счупила.
— Ти луда ли си?! Гледай кое време сутринта е, а ти си тръгнала череши да ми береш! Писна ми от твоите буркани!
Надя се приближи и се надвеси над агонизиращата си майка. В очите ѝ не се четеше нито капка милост — само раздразнение.
— За децата ли е целият този цирк? Вечната жертва! Все онеправданата! Ще я продадем тая къща! Но преди това ще запаля тази череша! А теб — Надя посочи бабата с пръст, — теб ще натикам в старчески дом, за да не си ни на главата!