Обърна се към смаяните младежи и започна да ги побутва.
— Хайде, деца. Събирайте си багажа и — в колата. Ще дойда другия уикенд да снимам къщата. Беше грешка да идвате.
За момент нито Наско, нито Бетина помръднаха. После обаче от телефона на момичето се чу писукащ звук и тя бързо го извади от джоба си.
— А! Публикували са снимки от снощи! — каза и се зазяпа в телефона, после се извъртя и тръгна обратно към къщата.
Наско погледна бабата, после погледна и майка си. Тя не търпеше възражения. Момчето също се обърна и се отправи към къщата.
След двадесетина минути, вече бяха в колата.
Русокосата жена стисна волана, погледна за последно към имота и каза най-вече на себе си:
— Ще я запаля аз тази проклетата череша. Ще я запаля!
Освободи ръчната, включи на първа, пусна съединителя и натисна леко газта. Под тъмните очила по едната ѝ буза се стече тънка струйка.
След като шумът от двигателя на колата заглъхна, в двора, под черешата, остана само риданието на бабата и сдавените ѝ думи:
— Досьо… Слез си, моля те. Прибери ме. Моля те, Досьо…
Скоро те се превърнаха в неразбираеми стонове и заглъхнаха в хрипове.
А след тях остана само тишина.
Кръщение
Васко стоеше на една скътана пейка в дворчето на манастира и очакваше пристигането на останалите. Както винаги, бе подранил. Не си падаше по празниците, но родовите традиции, които спазваше, налагаха да присъства на предстоящото днес кръщене.
Дворът на манастира беше тихо и спокойно място. За момент Васко усети онова, което все търсеше и все не намираше — душевния мир. Слабото подухване на вятъра и опияняващият звук на леко поскърцващите клони бяха като мехлем за мъжа, обрулен от четиридесет и пет години житейски неволи.
Житейски неволи, които двуметровият едър син на Балкана усещаше с всяко вдишване и издишване.
Идилията продължи наистина само няколко мига. От далечината се извиха звуците на прииждащи коли. За минути дворът се напълни с хора — неговите роднини.
Гълчава от различни гласове и смехове нахлу в манастира. Познати и не толкова познати лица изпълниха полезрението на мъжа, който си седеше все така — леко прегърбен — на пейката.
Ето че пристигна и племенникът му Вълчан с жена си — Лилия. Сключили брак едва миналата година, двамата тикаха количка, в която се виждаше главицата на малкото им бебе.
В снажния момък Васко виждаше себе си отпреди двадесет и пет години. В същия манастир, по същия повод.
„А дали ще направиш същите грешки като мен, Вълчане. Дали?“ — попита наум мъжът, продължавайки да пронизва със сините си очи излъчващото характерните за годините му бодрост и наивност момче.
Продължи да наблюдава момъка. За части от секундата по ъгълчетата на очите му се появи влага. Суровият вятър на Балкана обаче успя да я изсуши веднага. Васко беше от ония селски мъже, които имаха богат вътрешен свят, но през годините, изпълнени с премеждия, се бе научил да не го излага на показ.
Изведнъж в двора би камбана. От една от постройките в манастира се появи мъж с дълго черно расо, бели коси и брада, понесъл в ръцете си огромен метален съд.
Беше време кръщенето да започне.
Огромното множество от хора бавно се насочи към църковния храм, където щеше да се извърши ритуалът. Най-отпред вървяха младото семейство с бебето и попът. Следваха ги родителите на Лилия. И двамата бяха хора от града. Баща ѝ, мъж около петдесетте, бе облечен строго официално — черен костюм и бяла риза, върху която лежеше стегната червена вратовръзка. За разлика от него, жена му, с около десет години по-млада, доколкото успя да прецени Васко, носеше пищна лилаво-жълта рокля. Ръцете и шията ѝ бяха окичени с какви ли не сребърни и златни накити.
След семейството на Лилия беше ред на родителите на Вълчан да влязат. Бащата носеше жълта тениска и анцуг, а майката, сестра на Васко, безформена сива роба, която повече приличаше на пеньоар, отколкото на официална рокля.
Самият Васко все още седеше на пейката, прегърнат от усамотението, и наблюдаваше как хората един по един влизат в храма. Когато дворът се поопразни, той също се надигна и тръгна към входа на църквата. Кракът му, стъпкан преди време от едно диво яре, го принуждаваше да накуцва. Още не беше стигнал до вратата на храма, когато отвътре се чу църковният напев.
Пристъпи и влезе, вдигна ръка да се прекръсти, но още преди трите събрани пръста да докоснат челото му, той застина. Последният път, когато пристъпи в този храм, беше преди двадесет и пет години. Оттогава насам неговото собствено семейство беше разбито. Бившата му жена, негова любов и до ден-днешен, бе отвратена от него, а синът му — вече на възрастта на Вълчан — успешно реализиран в чужбина. Не го беше чувал повече от десет години. С какви очи щеше да го погледне детето му, ако го видеше сега? А с какви очи го гледаше Бог отгоре?