Сега е тук, стои пред огромния вход на подобната на замък сграда „Адамс“, а ченгето пред Конгресната библиотека е с бяла риза и бронзова табелка: „Скот Брадли“.
И с деветмилиметров пистолет в кобур, който като нищо можеш да грабнеш.
Но не го направи.
— Здрасти, Вин — поздрави полицай Скот Брадли.
Кондора му се усмихна, сякаш е поредният обикновен ден. Изпразни джобовете си. Мина през рамката на детектора за метал и взривни устройства, без да предизвика ни едно изпиукване. Събра личните си вещи, отиде пред асансьора и натисна единственото месингово копче за надолу. Едва тогава погледна назад към високия мистериозен сноп светлина от отворената врата, където стоеше полицай Брадли като първа отбранителна линия. Не видя никакви привидения.
Като че ли Брадли със значката бе способен да ги възпре.
Както и да се казваше, Кондора или Вин, той слезе сам с асансьора.
Кабинетът му в подземието го очакваше зад огнеупорна врата от кафява стомана, която той отвори, набирайки код на дигиталната ключалка, който стигна до компютъра на централната охрана на Конгресната библиотека, свързан с Вътрешна сигурност, откъдето всички данни стигаха до плешивия Питър и Фей, жената, която не му беше дъщеря.
Часовникът му показваше 7:58 — оставаха кажи-речи два часа.
Ако имам късмет.
Кондора застана в рамката на отворената врата на приземния си кабинет. Пресегна се към един рафт вътре за гумения клин, който беше измъкнал от дърводелската работилница. Подпря вратата широко отворена, за да има видимост към коридора. Включи осветлението в своите владения.
Обикновените служители в Конгресната библиотека наричаха това място "Дребната пещера“.
Портиерите му бяха помогнали да премести очуканото си сиво стоманено бюро, той седна зад компютъра с ограничен достъп до интернет отляво и две колички отдясно — всичко беше подредено така, че да вижда, ако мине някой. Или се опита да нахлуе. Както той си седи.
На кого му пука, че подпряната отворена врата създаваше директна огнева линия към сърцето му.
Понякога ни прострелват по твърде приятен начин, за да го възпрем.
Осем сутринта. Под земята в „Гробната пещера“. Оставаха два часа.
Обикновени чамови сандъци оформяха висока до гърдите стена край бюрото му. Всеки ден имаше по петдесетина кутии. Кондора обожаваше мириса на бор. Допадаше му, че уханието на гора заглушава вонята на мухъл и прах от съдържанието на сандъците.
Книги.
Светли чамови сандъци, натъпкани с книги.
Книги от напуснати военновъздушни бази. Книги от болници за ветерани. Книги от военни бази в Германия близо до местата, където съветските им съответствия вече не съществуваха. Книги от деактивираните подземия с балистични ракети, с които бяха осеяни северните прерии. Книги от тайните затвори, където смятаха провереното знание относно света навън по-скоро за приемливо изтезание, отколкото за бунтовно бягство. Книги от тайни центрове на ЦРУ и служебни станции. Книги от епохата на Обама, които вече се бяха превъртели през строящия се и струващ повече от три милиарда долара център за разузнавателна информация на Националната агенция за сигурност в същите планини в Юта, където се намираха и деветте хиляди членове на най-голямата полигамна мормонска секта в страната. Книги, докопани и опаковани при нападения на командосите над терористични укрития. Книги, които чистачите на ЦРУ бяха намерили сред руините и при мъртвите шпиони.
Но не какви да е книги.
Романи. Сборници с разкази. Сценарии. Почти неотваряни поетични сборници.
Книги с неща, които не бяха действителни — но може, просто може би, бяха истински.
История, технически наръчници, биографии, инструкции, изявления на известни телевизионни водещи, че онова, което казвам, наистина се е случило и означава еди-какво си, томове с вяра или с блестящи прозрения и друг вид документална литература бяха проучвани и изчезваха още по-навътре по веригата от „Рецензии и решения“.
Онова, което стигаше до Кондора в едностайната „Гробна пещера“ в Конгресната библиотека, бяха истории, завихрени от етер, от души, които не спират да пищят.
Да, със сигурност ставаха грешки.
Неведнъж отваряше някой сандък и намираше купчини с грамофонни плочи от миналия век — черни винилови дискове, пъхнати в картонени обложки и съдържащи звуци, достъпни само с техника, каквато в повечето американски домове вече нямаше. Понякога плачеше, защото знаеше, че онова, което е намерил, му е познато, не знаеше обаче откъде. Завладяваха го клонговете. Изрязваше от обложката на някой албум снимка на изпълнителя или композитора или приковала вниманието му сцена. Криеше снимките на дъното на панталона си и внимателно минаваше през рамката на детекторите, а у дома залепваше откраднатите снимки на стената си редом до вестникарските изрезки и откъсите от поезия и проза, също изрязани и откраднати от сандъците с „Рецензии и решения“.