Ама сериозно ли, попита той новите привидения през онази сряда сутринта, докато седеше на бюрото си в рамката на отворената врата на „Гробната пещера“. В 9:51 хвърли в Количка Б един роман за някакъв стрелец, който се прибрал у дома в малко градче, после се загледа през отворената врата.
Чакаше.
Бил си тук и преди.
Тук и сега шпионинът в теб часове наред проследява нейните данни. Колкото повече знаеш, толкова повече неща имаш нужда да узнаваш. Тя е на петдесет и три. Родена е в годината на дракона. Неомъжена, няма деца. Но в това няма логика. Работи в Конгресната библиотека осемнайсет години, плюс период от три години, когато е изпратена в „Смитсониън“. Първият ред на трудовата й характеристика гласи: работи в американския Сенат пет години, млада, умна и образована, тя си проправя път по тротоара, докато пътниците в такситата я зяпат заплеснато. Има апартамент под наем в сграда, която още не е превърната от съборетина в нещо съвременно. Две повишения през годините, когато работи тук, в Конгресната библиотека.
Тракането на токчетата й се чува още преди да отвори вратата.
Къдрава руса коса с побелели корени се спуска към почти незабележимите й гърди под прилепналата делова черна рокля. Тъмносиният й шлифер е преметнат през дръжката на чантата й, която виси от рамото. Толкова е напълняла в талията, че надали може да го преодолее, размахва ръце като метроном, краката й, обути с черни чорапи, са мускулести от йогата и съвсем не слаби, носи черни обувки. Лицето й е нежно и слабо, леко ъгловато, има мургава кожа, която привлича слънцето. Около широката уста с плътни устни без червило се виждат врязани от усмивки бръчици. Очите й гледат право напред, не в човека отсреща.
Подминава отворената врата. Скрива се от поглед.
Токчетата й тракат по пода на коридора. Асансьорът забръмчава.
А ти седиш.
Отново.
Неподвижно.
Разбери или се провали веднъж завинаги.
Вин рязко се изправи зад бюрото. Изскача от „Гробната пещера“ навреме, за да види как вратите на асансьора се затварят. Пръстите му клъвнаха месинговото копче. Магнити привлякоха погледа му нагоре, към индикатора за етажите: светна 7.
Съседният асансьор избръмча и се отвори.
Вин влезе в кабинката и натисна бутона с надпис 7. Успя…
Ето я! Минава през охраната. Облича тъмносиния си шлифер.
Вин тръгва след нея и колегите й и я чува да казва:
— Мразя студа.
Тя излиза през високата задна врата.
Кондора излезе навън в хладния пролетен въздух тъкмо навреме, за да я види да завива надясно от сградата „Адамс“ по подковообразна пресечка.
Отсреща нямаше паркирана бяла кола.
Не ги виждаш, защото познават улицата.
Тя пое към Пенсилвания Авеню с многобройните кафенета и ресторанти.
Вин се постара да не тича, знаеше, че е роден за това, независимо какво си спомня.
Приближи се до нея. Стигнала е до светофара, свети бялото дигитално човече, което се перчи със свободата си, но за теб става оранжево, майната му, стрелваш се и пресичаш. На двайсетина-петнайсет стъпки от облака руса къдрава коса над тъмносиньото палто, докато тя пресича Пенсилвания Авеню и отваря подрънкващата врата на „Старбъкс“.
„Кафе — помисли си Вин. — Отива да пие кафе.“
Светът край него си тече. Мъж с прошарена коса е застинал неподвижен на тротоара, докато туристите и минувачите посвещават времето си на това да го подминават. Той е идеалната мишена.
Отваря вратата със звънчето на „Старбъкс“.
Десет часът, време за кафе, обаче тя е единствена пред касата.
Прониза го мълнията на сапфиреносини очи.
— Понякога направо откачаш, ако не излезеш извън онези стени — каза му.
— И да крещиш не помага — отвърна Вин.
— След пет месеца дебнене това ли е най-доброто, което ви хрумна?
Машината за еспресо изсъска.
— Човек прави каквото може.
— И получава, каквото получава. — Усмивката й му се стори тъжна. — Не е зле.
— Какво виждате в онези стари филми, които каталогизирате за библиотеката?
Думи, прошепнати с плътните й меки устни:
— Важно е какво не виждаш.
От другата страна на плота, надянала зелена престилка върху бялата блуза, към тях се запъти младата жена, чиито родители бяха избягали от десните ескадрони на смъртта в Ел Салвадор. Дъщеря им изпитваше ужас от родената от бегълците международна банда МС 13, която сега властваше над предградието на семейството й на около осем километра от кафене „Старбъкс“ на Капитолия. Бандата използваше уебсайтовете си и Фейсбук, за да набелязва жертви и доброволци и човек разбираше едва впоследствие. Сервитьорката каза на бялата жена, която харчеше пари в дрогерията, за да се поддържа руса: