— Заповядайте, госпожо, капучиното ви.
Обръщението „госпожо“ накара русата жена да се усмихне по различен начин. Тя пое бялата картонена чашка, от която се издигаше пара, и се запъти към изхода на кафенето.
Извърна се, погледна към мъжа, който я наблюдаваше, и попита:
— Е, кой сте вие?
— Ами, например Вин?
— Например Вин.
Той сви рамене:
— Аз не бях… съвсем прав относно нещата, които казах преди.
— Вече не се впечатлявам от изповеди — отговори му.
— Не се опитвам да ви впечатля. Просто съм искрен.
Срещна сапфирения й поглед и каза:
— Понякога, ако се разкрещиш, разбираш, че съществуваш.
Сапфирените очи примигнаха.
— Вин. Хм.
Обърна се и напусна кафенето, а излизането й бе придружено от дрънването на звънчето.
— С какво да ви помогна, господине? — Сервитьорката запази професионално търпение.
— Бих искал същото като нея.
Вин не последва русокосата, която гледаше филми.
Неясен инстинкт го предупреди, че ако прояви твърде голяма смелост сега, може никога да не успее.
Освен това, ако екипът под прикритие действаше, той щеше да я вземе на прицел.
Стои пред витрината на „Старбъкс“, облечена с рокля, притиска ръцете и лицето си към стъклото и крещи.
Вълни от не знам какво, нито защо, но съжалявам! заляха Вин и го отнесоха обратно на работа.
Сервитьорката се върна, понесла бяла чаша, от която се издигаше пара, преди да си даде сметка, че не го вижда на мястото му, и каза:
— Ето кафето ви, господине.
Единственото, което тя знаеше за онзи момент и за случилото се след това, беше фактът, че странният мъж го нямаше.
Празните тротоари го отведоха от „Старбъкс“ обратно в „Гробната пещера“. Той обядва в кафенето на библиотеката с надеждата да я види на обичайната й маса, съзнавайки, че няма, и наистина не я видя. Седеше в кабинета си, зареял поглед към отворената врата. В пет часа излезе от покрития вход на сградата „Адамс“.
Нямаше бяла кола.
Нямаше нови привидения.
Сивото му вълнено спортно сако не допускаше вечерният хлад да припари до костите му. Бетонът погна черните му обувки към дома, в който беше допуснат. Колите прелитаха покрай него по Индипендънс Авеню, а включените им фарове опипваха спускащия се мрак. Въздухът сякаш бе пролетен. Нямаше никакъв помощен екип, не го следваха никакви момченца за всичко, по покривите нямаше снайперисти, нямаше бяла кола, нямаше бяла кола сега, обаче вчера имаше.
Разбира се, че имаше.
Зелено листо се отрони от закътаното място, където беше вклинено, когато той отвори тюркоазената врата.
Както би трябвало.
И както ставаше — ако всичко е наред.
Кондора влезе в дневната си и затвори вратата. Помисли си, че явно отново халюцинира, когато видя границите на сигурността.
Плешивият таен агент Питър седеше прегърбен на пода пред камината му.
Ръцете му бяха разперени широко напречно на мястото, където Кондора гореше дърва.
Ръцете му бяха заковани за камината, кръв се стичаше от дланите му, пронизани и заковани за полицата с ножове от кухненския комплект на Кондора.
Бялата риза на мъртвия агент беше просмукана от кръв под спортното сако и светлокафявия шлифер.
Вероятно преди убиецът да прикове плешивия Питър към камината, беше прерязал гърлото му над възела на влажната тъмна вратовръзка.
Вероятно убиецът беше избол очите на Питър, след като го беше разпнал.
Дали Вин, дали Кондора, но един човек се прибра от работа в един най-обикновен вторник и намери окървавен американски агент, прикован с ножове за една камина.
Вин видя разпнат мъж, труп със зейнала уста, гладки червени устни и избодени очи, превърнали се в черни дупки.
Кондора видя неотдавна рукналите алени сълзи.
8
„…бавната процесия на страховете…“
Джаксън Браун, „Д-р Моите очи“.
Вторник сутрин беше прекрасен за Фей, докато пресичаше площада на път за Комплекс „Зед“. Не знаеше, че точно в този момент Кондора предлагаше сърцето си в „Старбъкс“, обаче знаеше, че самата тя ще разтърси из основи етажа на Чистилището и…
Към нея площада прекосяваше набит чернокос мъж със слънчев загар.