Какво ще прави убиецът с очите на мъртвия?
Профайлърите ще обяснят банално: „Нещо като трофеи, предмети, които той не иска да изхвърли подобно на дете, което пази прегледаното си и оценено контролно.“
Ако намерят очите у теб или ги свържат с теб…
Значи артистичният убиец все още действа. И има цял джоб е очи, които да ти подхвърли, след като някой — който и да е — те повали или те простреля, което означава…
Той е вътре в машината.
Така е вкарал плешивия Питър тук.
С колко време разполагаш, преди да те спипат?
В другия край на града на етажа на Чистилището в комплекс „Зед“ на Държавното разузнаване един заместник-началник в ОНО стоеше прав насред кабинета си със стъклени стени и крещеше:
— Дозиър! Ела тук. Дейвид, Харис, вие също.
Кондора се застави да огледа и останалата част от трупа.
Нямаше кобур на глезена за второ оръжие, което той да вземе и действително да стане толкова опасен, колкото твърдяха официално. Забрави за телефона на убития, сигурно в документите му за самоличност има вградени чипове за проследяване, за кредитната му карта, за парите му — ще изглежда, че си се паникьосал и не си прибрал полезните вещи.
Плешив американски агент с прерязано гърло и избодени очи е разпнат за твоята камина със собствените ти ножове.
Адски си прецакан.
Сигурно скоро ще те убият при съпротива.
Или ще те обявят за невменяем! Специално отношение. Без съдебен процес, заключен завинаги в някоя лудница.
В другия край на града във фоайето на комплекс „Зед“ опитен ловец на глави на име Сами видя едно от протежетата си да притичва заедно с цял екип към автомобил, който ги очакваше на улицата зад стъклените стени. Тя забеляза Сами и стисна юмрук пред токата на колана си: гореща следа.
Кондора изтича в кухнята, грабна платнена пазарска торба, окачена между хладилника и плота, и хукна обратно към дневната…
Спря. Впери поглед в колажа на стената. В отбелязаните с триъгълниче снимки.
Кажете ми какво се опитвам да формулирам!
Нищо. Не чу нищо.
Дъските на пода не проскърцаха.
Никакви призраци. Никакви клонги. Само свистенето на времето по улицата отвън в здрача.
Вин грабна синьото си яке с качулката от стенната закачалка в дневната, хукна нагоре по стълбите и забеляза тъмни пръски, които не бяха от дъжд, не обърна внимание дали конецът за зъби е скъсан. Убийците вече отдавна са си заминали.
Нещата на Вин бяха натъпкани в три кашона, сложени един върху друг в спалнята му. Повечето от тях бяха един бог знае откъде и един бог знае какви, обаче в средния кашон…
Тежеше двайсетина килограма. Вътре имаше книги, обяснимо важни за него. И черно кожено авиаторско яке с цип, увито около предмет с големината на франзела. Разгърна якето и отвътре се показа черна гипсова статуетка на Малтийския сокол. На кого му пука за тази птица? Той измъкна износеното черно кожено яке, тайната, която криеше, превръщайки го в привидно уплътнение, предпазващо чупливо съкровище.
Или поне така се надяваше да са решили „катеричките“, които тайно са ровили в дома му.
Нямаше направени с айпод снимки на това яке, нито на Вин, облечен с него. Нямаше основание за предупреждение за ТО.
Кондора напъха авиаторското черно кожено яке в пазарската торба. Върна кашоните по местата им. Грабна термопотник и гащета от чекмеджето. Чисти чорапи.
Погледни се в огледалото в банята.
Бягаш уплашен.
Отново.
— Да-а-а — каза Кондора на отражението си, на привиденията. — Само че тогава бях млад.
Вземи шишенцето с лекарствата за простата, болкоуспокояващите, бета-блокерите и детския аспирин за болното си сърце, мултивитамините. Пъхни и валиума в ниска дозировка в пазарската чанта — ако останеш жив достатъчно дълго, ще трябва да спиш. Вземи си и четката за зъби.
Подредени в редици антипсихотични успокоителни се блещеха срещу Кондора.
Накарай ги да убият истинския ти аз.
Вин затръшна вратичката на шкафчето.
Измъкна жълти гумени ръкавици изпод мивката в банята.
Не забрави да пъхне в джоба си черното метално фенерче, голямо колкото дебело червило, напълно приемливо и благоразумие за дома на всеки от контингента на „Хора, нуждаещи се от сигурност и надзор“.
Кондора избута столче до голата бяла стена на юрната стълбищна площадка, където често се беше изкушавал да наруши изискването за оперативна готовност и да окачи картина или филмов плакат на, да кажем, размахващ пистолет Лий Марвин и на Анджи Дикинсън от кримката „От упор“, или може би репродукция на картина, каквито купуват туристите в магазинчето за сувенири на „Смитсониън“: „Улица във Венеция“ на Сарджънт, брюнетка с черен шал и бяла рокля минава покрай двама мъже, единият от които е вдигнал глава…